Алън Кол - Вихър

— Казах ви, че мястото е чисто. Проверил съм го за подслушвателни устройства, преобръщайки всяко камъче. И така, засега съм ви осигурил безопасно място за среща. В средата на най-чистото място на торките в Джохи.

Той преброи нещо на пръсти.

— Ютанг рискува да се свърже с богазите, А Дайатри вероятно е в списъка с най-подозрителните лица, така че се излага на опасност с идването си тук.

Торкът тежко се отпусна в удобния стол.

— Приемете го, генерале. Ако той знае, че сме тук, всички вече сме пътници. А сега, да продължим.

Даул бавно прокара еретичната мисъл през консервативното си военно съзнание. Мениндер беше прав.

— След като наблюдавах известно време Какана отблизо — заяви генералът доста важно, — стигнах до заключението, че той е побъркан.

Никой не се засмя. Всяко същество в стаята осъзнаваше крачката, която Даул беше направил. Думите сякаш бяха произнесени в съдебна зала.

— Нещо повече, вярвам, че той се е превърнал в опасност не само за себе си, но и за всички обитатели на Алтайския куп.

Генералът пое дъх и издиша шумно. Ето. Свърши се. Стаята изведнъж се раздвижи.

— Бих казала, че е луд — каза Ютанг. — Убил е всички от своето котило, нали?

— Единият от излюпените е бил непокорен — обади се Дайатри. — С бунтовници е заговарял.

— Разбира се, но другите? Три дъщери и един син. Избил ги е всичките. Страх го е било, че няма да изчакат да умре, за да вземат властта. — Ютанг беше особено възмутена от този грях. Суздалите бяха много грижовни към децата си.

— В разкош живее — продължи да се възмущава Дайатри. — Храна. Пиене. Секс, Пари. Власт. Твърде много има от всичко. Навсякъде из Алтайския куп домовете са студени. Пазарите са празни. Редим се пред магазините. За часове след часове. Какъв живот е това?

— Дракх, ето какъв — изръмжа Ютанг.

— Какво ще направим по въпроса? — поде Мениндер.

— Да направим? Какво трябва да се направи?

Мениндер избухна в смях.

— Е, както изглежда от казаното в тази стая, всички сме съгласни, че старият безумец трябва да си отиде.

— Три въпроса трябва да решим — каза Дайатри. — Първо: Ще убием ли? Второ: Ако убием, как? Трето: Като си отиде, кой ще управлява? За тези съм права, нали?

Нямаше спорове.

— Да започнем с последния — предложи Мениндер. — От името на торките заявявам, че ни е омръзнало да бъдем пренебрегвани, защото сме малцинство. Който и да заеме мястото на Какана, ще трябва да се съгласи с това.

— Съгласна съм — заяви Ютанг.

— Същото важи за богазите — вметна Дайатри.

— Ами ако поискаме доктор Искра? — попита Мениндер. — Той е уважаван навсякъде из купа. И има репутацията на човек, който разглежда всички страни на един проблем.

Искра беше член на джохианското мнозинство. Но беше известен професор, изградил репутацията си в имперските среди. Друго предимство беше, че той в момента беше имперският териториален управител на един от подчинените таански райони.

Последва дълга тишина, докато съществата в стаята обмисляха кандидатурата.

— Не зная — поколеба се Ютанг. — Много дим. Малко яснота. Искам да кажа, кой знае какво наистина мисли?

Всички се обърнаха към генерал Даул, за да чуят какво ще каже той за предложението. Веждите му се присвиха замислено.

— Наистина ли мислите, че трябва да убием Какана? — попита генералът.

Чу се смутено мърморене из стаята, но преди някой да успее да отговори, вратата се отвори с трясък.

Всяко същество вътре загуби ума и дума, когато видяха да влиза най-лошият им кошмар — Каканът. Стоеше в рамката на вратата. Обграден от облечени в златисти дрехи войници. Оръжията им бяха насочени напред.

— Предатели — изрева Каканът. — Планирате убийството ми.

Той се устреми напред, лицето му — безкръвна маска на смъртта, костеливите му пръсти замахваха като на дух, който иска да прониже всяко сърце, да изпразни дробовете им и да изтръгне червата им.

— Ще ви опека живи — крещеше Каканът. Беше се надвесил над масата, а яростта му се изливаше върху им. — Но първо ще ви нарежа на парчета — малко по малко. И ще нахраня с парчетата децата ви. А с тях ще нахраня приятелите ви. И те ще застанат на Стената на смъртта.

Той събра яростта си в раздиращия гърдите му балон и извика:

— Заведете ги в…

Внезапна тишина. Всеки се взираше в Какана. Устните му бяха разтворени в широко О. Очите бяха изцъклени. Мъртвешкото лице изведнъж бе станало червено от прилива на кръв. Дори войниците се бяха втренчили в него.