Алън Кол - Вихър

Махони не отговори.

— Още нещо. И слушай внимателно, защото ще го кажа само веднъж и искам да се запечата в съзнанието ти. Ако те залее дракх — наистина те залее, и ти ще бъдеш напълно наясно какво имам предвид, ако стане, — първата ти работа е да си отидеш у дома. Там те чака нещо.

— Малък…

— Мисли, по дяволите — излая Махони. — Вирнал си си главата, сякаш си млад кадет. Това е то. Четири средства може би. Или четири части от един стар мъж, деградиращ до слабоумие…

Махони се изхили рязко.

— … каза: „Глупако, фразата беше: надеждата е в душата й“.

Махони се засмя отново. Стен, повече от запознат със ситуации, в които внезапни изблици на шеги бяха необходими, също се засмя.

— Добре, Йън. Ако ще си разказваме стари вицове, ето една история на Килгър, която дори няма да се опитвам да докарам на неговия диалект.

Когато устните му започнаха да изричат думите на полузабравената шега, Стен си забрани да поглежда виновно към замъка Аръндел… и се концентрира върху шегите — вулгарни, шотландски и глупави.

Дни по-късно Йън Махони стоеше в сенките близо до един от хангарите на космодрума. От другата страна на полето виолетов пламък разцъфтя в нощта.

„Виктори“ се издигна плавно с двигателите си „Юкава“, докато не се отдалечи на хиляда метра от Първичен свят. После капитанът му включи звездния двигател и след миг остана само тишината в нощното небе.

Махони стоя дълго време загледан в нищото.

Късмет, момко. И да е по-добър от моя. Защото предчувствам, че моят е на привършване.

И може би е време този град да си намери друг собственик — и да е наясно точно какъв би могъл да бъде.

Около двадесет същества се бяха скупчили в залата. Витаеше заговорническа атмосфера. Изпълнена с разговори — и миризми. Сладкият мускус на суздалите. Ментово-рибешката миризма на богазите. И метаново-амонячният аромат на хората.

— Вонят като екскременти — обади се мъжкият богази. — Като собствените си екскременти.

— Тихо. Може да чуят — предупреди го една от жените му. Тя се засуети около него, оправи килнало се перо в разкошната му опашка. Името му беше Хоацин.

Той удари голямата си човка в нейната, с което показа удоволствието си.

— Изучавал съм хората само от книгите — каза Хоацин. — Някои съм виждал в училище. Но никога отблизо.

Той махна деликатно с крайник към хората в стаята.

— Сега са много близо. Харесва ми. Не миризмата. Обичам да изучавам отблизо.

Хоацин беше учител, както и повечето мъжкари в неговото общество, Техните задължения бяха гнездото и книгите. За жените им оставаше ловът.

Хоацин се вгледа в главната маса с гордост. Там бяха водачите на всяка група и търсеха начин да се споразумеят. Първата му жена, Дайатри, беше една от четиримата. Сега беше взела думата.

— В кръгове говорим — поде тя. — Големи яйчени кръгове. Но работата не е в яйцата. Може цяла нощ да стоим. Да говорим и да говорим. И пак яйце няма да се излюпи.

Тя наведе яката си човка към далеч по-дребните създания около себе си. Дори по стандартите на богазите беше висока: почти три метра.

Водачката на глутницата суздали оголи зъбите си. Мътната светлина проблесна по острите им очертания.

— Обобщено от истинска богази — каза Ютанг — Забравете плътта. Да стигнем до кокала на нещата.

Комплиментът към стария враг не беше преднамерен. Ютанг се беше уморила от цялото това разтакаване. Вероятно щеше да се изненада да научи, че двете имат още нещо общо: в отвращението си към миризмата на хората те бяха единни.

Генералът въздъхна. Не можеше да си обясни как се беше оставил да го доведат на тази среща. Само че торкът, Мениндер, беше пословично убедителен. Даул беше изплашен. Това, което беше започнало като информативно проучване, се беше развило до пълноправно съучастие. Сегашният натиск го дразнеше. Като джохиански министър на отбраната, той определено имаше най-много за губене.

— Какво повече мога да ви кажа? — Даул сви безпомощно рамене. — Че сегашните условия са нетърпими? Разбира се, че е така.

Той се огледа нервно наоколо.

— Искам да кажа… някои условия са лоши. От друга страна…

— Време е — намеси се Мениндер.

— Какво? — лицето на Даул беше безизразно.

Като на крава, помисли си Мениндер. Посивяла крава.

— Това не е среща на щаба, генерале — каза той. — Всяко същество тук е заложило живота си. Трябва да започнем да си говорим открито, иначе не си заслужава.

Той започна да се разхожда из стаята.