Алън Кол - Вихър

Няколко минути по-късно чуха първите изстрели.

— Имаме снайперисти, размирници и грабители — каза Килгър. — Това никак не е добре. Но не е и толкова зле.

— Кое може да е по-лошо? — попита Стен.

— Страхувам се, че идва, момко.

— Какво?

— Хубавото отсъствие на армията.

— Като се замисля, и аз не съм видял джохиански войски наоколо. Но смятах, че това са добри новини. Продължавай. Кажи ми какво изпускам. Започвам да свиквам с тази депресия. Сигурно ще ми липсва, когато изчезне.

— Самите същества тук преобръщат нещата с главата надолу — каза Алекс. — Потискащото е щастливо. А радостта — тъжна. Поразени са от проклетото си време, бедните същества… Ядат омраза и злотворство и закусват със създърма.

— Благодаря ти, че ми напомни за овчия стомах, Килгър. Ммм… Наистина се чувствам по-добре сега.

— И за мен е удоволствие да се грижа за теб, момко.

— Кажи ми за армията.

— Липсата на армия, синко.

— Да, същото.

— Е, не е тук, нали? Няма войник или войнишка курва из Рурик. Пусках моите прилепи да обикалят часове наред. Празни казарми, празни офицерски квартири и празна столова.

— Къде, по дяволите, са отишли?

— Добър въпрос. Затова и потърсих тяхната среброкоса стара лисица…

— Генерал Даул?

— Да. И той също липсва.

Стен скочи от стола си.

— Къде е отишъл?

— Заедно с войниците. На учения, както каза мазният му прессекретар. Годишни учения в планините.

Алекс посочи към веригата от планини, които заграждаха долината на Рурик.

— Учения? Скапан дракх! Не вярваш, че е така, нали?

— Не. Освен ако джохианските войници — смели момци и моми — отиват на учение с всичките си муниции.

— Дракх.

— До коленете, стари ми синко. И се покачва бърже.

Даул може и да беше среброкос глупак с миниатюрен мозък. Но седнал на високия си стол в командния център на лагера, той изглеждаше досущ като генерал. И се държеше като много разгневен такъв.

— Нямаме нужда от доказателства — изрева той. — Настояването за доказателства е последното убежище на страхливците.

— Никой суздал не е бил наричан някога страхливец — дойде гърленият отговор. Беше Трес, военачалникът на световете на суздалите.

— Не се обиждайте толкова бързо — намеси се Снайдер. Той беше братовчед на Мениндер и сега де факто бойният водач на торките. — Това е нашият проблем в Алтайския куп. Всеки път, когато замислим единно действие, някой се измъква и всичко се проваля.

— Уважение трябва да имаме — обади се Хоацин. Гласът му беше дрезгав и разстроен. Неговата жена, Дайатри, беше загинала с Мениндер и останалите. Сега задачата на Хоацин беше да води богазите в битка. Ако имаше такава.

— Разделяй и владей. Разделяй и владей. Това винаги е бил подходът на Императора — каза Даул. Не беше двуличен. Наистина беше забравил, че Искра беше използвал същите думи, макар и в различен — джохиански — контекст.

— Значи ще се бием — уточни Трес. — Какъв шанс имаме? Срещу Вечния император? Неговите сили…

— Кой се вълнува от размера на силите му? — прекъсна го Даул. — Теренът е наш. Хората са наши. Ако се изправим заедно… трябва да надделеем.

— Император не толкова силен, колкото мисли — каза Хоацин. — Бил с таанци много години. Имал е победи, да. Но никога толкова решителна победа. Много дълга война. Войниците, мисля, уморени. Освен това, както генерал казва, това не тяхна земя. За какво да се бият?

— И все пак — поде Трес, — Императорът никога не е бил побеждаван преди.

— Станало е веднъж. Трябва да е — отвърна Хоацин. — Защо иначе Император изчезнал? Аз мисля, че той е избягал от Тайния съвет.

Никой никога не беше разглеждал изчезването на Императора по подобен начин. Беше погрешно мислене. Но беше видът погрешно мислене, който водеше до предателски заключения.

— Всички трябва да се обединим — заяви Даул. — За първи път в историята си трябва да сме обединени от една кауза. Каузата е справедлива. Войниците ни са смели. Трябва ни само волята.

Последва дълга тишина. Някаква птица прелетя над главите им. Трес се изправи.

— Ще говоря с глутницата си — каза той.

— Какво ще им кажеш? — попита Даул.

— Че ще се бием. Заедно.

Синд все още не можеше да намери обяснение как се беше появил снайперистът.

— Не се води по модата, моме — посъветва я Алекс. — Визьорите на пушките имат вече големи мерници.

— В името на замръзналия задник на баща ми, понякога си много глупав.

— Сега ме обиждаш с езика на Бор. Нямаш уважение към истинския си ментор. Засрами се, засрами се, моме.