Алън Кол - Вихър

— Стига, Алекс. Как е влязъл в палата? Как е успял да избере най-добрия прозорец за стрелба? Как е имал всичкото време на света, за да се подготви, да узнае къде ще седи Стен и да създаде условия за бягството си?

— Имаме екип, който се занимава с мъртвите заговорници, малка Синд.

— Нищо няма да излезе от разследването — въздъхна Синд. — Твърде много заподозрени. Твърде много възможни комбинации. Имат по-голям шанс да спечелят от имперската лотария.

— А ти вярваш, че можеш да се справиш по-добре?

Синд се замисли за кратко, после кимна.

— Разбира се. Защото те търсят в погрешната посока. Мъжът беше професионалист. Съдя от избора му на позиция до старата пушка и излятите ръчно куршуми.

— Добре. Твоят мъртъв стрелец е бил професионалист. Това не е необичайно за снайперист. Какво друго те тревожи? — въпреки възраженията си Килгър беше заинтригуван. Може би Синд беше попаднала на нещо.

— Две неща. Първото е лично. Опита се да убие Стен. По дяволите, почти успя.

Килгър знаеше това, цъкна с език и махна с ръка.

— Но най-странното е — продължи Синд, — че той беше единственият снайперист. По дяволите, няма никакъв смисъл. При тези обстоятелства трябваше да има поне цял отряд от стрелци на покрива. Или нито един. Освен ако някой не е искал да се подсигури кой точно ще умре. Добре. Знаем, че не е трябвало да убива Искра. Докладът на съдебния лекар доказва, че загинал при атаката на платформата. Но същата атака пропуска Стен. Така че… Бум. Опита се да го очисти. Благодарение на теб и твоята броня, това не стана… И все пак…

Алекс се замисли.

— Да… Трябва да има още.

— Още какво? — попита Махони. — Какви неприятности подготвяте вие двамата?

Те се завъртяха към Йън, който влизаше в стаята. Синд беше свикнала с големите същества, които ходеха безшумно. Като Алекс. Или приятелите й Бор. Но Махони продължаваше да я изумява. Не беше само фактът, че беше доста стар… Но едрото му ирландско тяло и кръгловатото миловидно лице не отиваха на човек, който би се промъквал безшумно.

Тя понечи да застане мирно и да отдаде чест. Махони й махна да спре.

— Просто ми кажете какво планирате вие двамата?

Синд му разказа за загадъчния стрелец. Махони я изслуша, после поклати глава.

— Доста интересна мистерия, признавам — каза той. — Този мъж определено е професионалист. Което значи, че е бил нает. А това предполага, че който го е наел, го е направил чрез посредник. Тъй че и да откриете кой е стрелецът, това няма да ви доведе доникъде. Може дори да е бил интересен човек по свой си зъл начин. Но се опасявам, че в този случай хикс плюс игрек е равно само на: „на кого му пука“.

— Не мисля така, сър — възрази Синд. — Не и този път. И не е предчувствие, а инстинкт. Професионален инстинкт. Виждате ли, когато го преследвах, направих всичко по силите си, за да мисля като него.

— Естествено — съгласи се Махони. — Продължавай.

Бившият шеф на „Богомолка“ усети, че се включва в играта.

— Много скоро започнах да мисля като него. Дори го нарекох Сладура в съзнанието си.

— И какво прави Сладура различен? — поиска да узнае Махони.

Синд въздъхна.

— Всичко се свежда до познаването на терена и жертвата му. Което значи, според мен, че Сладура е бил в двореца известно време. Мисля, че е разгледал всеки сантиметър от него. Освен това съм сигурна, че се е погрижил да изучи целта си добре. Иначе не би се чувствал сигурен. Не, Сладура би направил всичко възможно да опознае Стен. Наистина добре. Да знае всичко за личните му навици. Да знае накъде би отскочил при нападение.

— Да… Много логично, моме — съгласи се Алекс. — И може би… Просто…

Махони удари по масата.

— Разбира се! Сигурно се е опитал да посети посолството. Или поне да присъства на някое събитие, където и Стен е бил поканен.

— Именно — каза Синд. — Което значи, че или Стен, или Алекс биха могли да го разпознаят.

Тя погледна към Махони.

— Искам Стен да отиде до моргата, сър. Да види дали може да разпознае тялото.

— Кажи го на него, не на мен — каза Йън.

Синд повдигна вежда.

— Ще реши, че е загуба на време, сър — отвърна тя. — Може би ако вие…

Тя не довърши.

— Ще го доведа за ухото — обеща Махони. — Хайде, Алекс. Да отидем да си побъбрим с посланика.

Мазето на моргата беше бяло и студено, с антисептичен въздух, който не спираше неприятната миризма, която караше езика да се изприщи.

— Изчакайте за секунда — каза служителят. — Не съм си довършил обяда.