Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

Гордън искаше да е абсолютно сигурен, преди да съобщи за потока и заключенията си. Той беше уверен, че няма да бъдат приети добре.

Светът не искаше парадокси. Хората просто избягваха да си припомнят, че големите движения на времето са причинно-следствени вериги, които не биха могли да възприемат. Поне една част от научната съпротива срещу съобщенията се основаваше точно на този обикновен факт, той бе сигурен. Животните бяха еволюирали по такъв начин, че механизмите на природата им се струваха прости — това беше характерна черта на оцеляването. Законите бяха оформили човека, а не обратното. Мозъчната кора не харесваше вселена, която по принцип се движи и напред, и назад.

Затова нямаше да разводни въпроса с няколко неточни имена, не и заради славата на Шрифър. Навярно щеше да каже на Маркъм, точно когато младият учен неизбежно публикуваше слабите сигнали от Епсилон Еридиани, на разстояние от единайсет светлинни години, които щеше да засече. Това бяха гласове от неизвестното бъдеще, съобщаващи подробности за ремонт на кораби. Тук нямаше никакви парадокси. Освен ако, разбира се, информацията не попречеше на скока към създаване на ракети, ако с някакво извиване в противоположната посока не спреше предстоящото изграждане на космическа станция. Това винаги беше възможно, предполагаше Гордън. Тогава вселената отново щеше да се разцепи. Реката щеше да се раздвои. Но когато всичко това се разбереше и завъртулките на Танинджър задълбаеха по-навътре в загадката, те навярно щяха да научат дали парадоксите изобщо би трябвало да се избягват. В края на краищата, те не нанасяха действителни щети. Все едно зад огледалото да имаш неясен двойник, абсолютно еднакъв, с изключение на това, че е левак. А природата на тахионите така или иначе правеше случайните парадокси малко вероятни. Космически кораб щеше да докладва на своята Земя с помощта на насочени лъчи. Никакви опасващи полета нямаше случайно да засекат днешната Земя по нейното спираловидно въртене в пространството, да пресекат гавота й около галактиката.

В полезрението му попадна Рамси и го върна в ярко осветената действителност. Рамси издуха с ръка дима и тънката пура се изви като умиращо насекомо. Биологът беше нервен. Изведнъж загърмя музика. „Привет на Шефа.“ Всички на естрадата се изправиха, въпреки факта, че човекът, който влезе отдясно, като се усмихваше и небрежно махаше с ръка, бе държавен служител. Президент Скрантън стисна ръката на министъра със средно подчертана топлота и поздрави останалите на сцената с отправена към всички усмивка. Противно на самия себе си, Гордън изпита известен интерес. Президентът се движеше със спокойна увереност, прие овациите и накрая седна до министъра. Скрантън беше дискредитирал Робърт Кенеди, като заплете намръщения по-малък брат в някаква бъркотия с телеграми в Демократическата партия и после с използването на разузнаването и ФБР срещу републиканците. Навремето Гордън бе сметнал обвиненията за невероятни, особено след като Голдуотър беше открил първите намеци. Но в ретроспекция бе добре да се освободи от идеята за династията Кенеди и наред с нея за имперското президентство.

Сега министърът бе застанал на катедрата, отправяше механичните уводни думи и се плъзгаше в задължителните превъзнасяния на администрацията. Гордън се наведе към Марша и прошепна:

— За Бога, не съм си подготвил реч.

— Разкажи им за бъдещето, Горди — весело му отвърна тя.

— Сега онова бъдеще е само сън — изръмжа Гордън.

— Слаба е онази памет, която работи само назад — лаконично отговори Марша.

Гордън й се усмихна. Тя цитираше нещо, което беше чела на децата, ред от огледалната сцена с течащото в обратната посока време, момента с Бялата царица. Гордън поклати глава и се отпусна назад.

Министърът завърши предварително подготвената си реч и даде думата на президента под солиден рунд ръкопляскания. Скрантън извика Рамси и Хъсинджър. Двамата мъже несръчно излязоха напред, като се пречкаха един на друг. Президентът им подаде двете грамоти сред взрив от аплодисменти. Рамси погледна своята и после я размени с тази на Хъсинджър, което предизвика смях сред публиката. Последва любезно потупване с ръце, докато се връщаха на местата си. Министърът излезе напред, прехвърляйки листовете си и подаде някои от тях на президента. Следващата награда беше за някакви постижения в генетиката, за които Гордън никога не бе чувал. Получи я едра немкиня, която нареди пред себе си на катедрата няколко страници и се обърна към публиката, очевидно подготвила се за пространен разказ за работата си. Скрантън хвърли кос поглед към министъра и после се върна на мястото си. Беше присъствал на такива неща и преди.