Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

— Хм-м, обзалагам се, че това не е като другото в купата — рече Марша, като отпи и одобрително сви устни. Келнерът се поколеба, после се съгласи.

— Председателят нареди да донеса от частните запаси — и после изчезна, страхувайки се, че е казал прекалено много. Гордън забеляза, че Марша като магнит привлича приятели от всички ъгълчета на голямата зала, които се събираха около тях. Появи се Кароуей и се здрависа с усмихнато лице. Гордън се наслаждаваше на безкрайната й енергия. Никога не можеше да се отпусне така с Пени, спомни си той, и може би това трябваше да му подскаже нещо още от самото начало. През зимата на 1968 г., насред последната си голяма препирня, заедно с Пени отново бяха дошли във Вашингтон. Градът беше скрит в мъгла, която се издигаше от променливите течения на Потомак. Тогава бе избягвал вечери с физици, спомни си той, най-вече защото Пени ги намираше за отегчителни, а и той не можеше да предвиди кога тя ще започне някой от своите политически спорове или още по-лошо, ще изпадне в надуто мълчание. Имаше неща, за които безгласно се бяха разбрали да не разговарят, неща, които с времето се увеличаваха. Всеки имаше за какво да се заяжда — „ти си колекционер на несправедливости“, беше го обвинила веднъж Пени, но добрите периоди между лошите своенравно бяха започнали да излъчват освободена енергия. Между 1967 и 1968 г. настроението му се колебаеше и той не приемаше просмуканите от фройдизъм съвети на Пени, макар да не намираше и алтернатива. „Не си ли малко прекалено враждебно настроен към психоанализата?“ — каза му веднъж тя и Гордън разбра, че е така; той почувства, че дрънкащият като машина език е измама, капан. Психологията се беше моделирала по образеца на сериозните науки, по блестящия пример на физиката. Но бе взела за пример стария часовников механизъм на Нютон. За съвременната физика не съществуваше свят, независим от наблюдателя, не съществуваше непокътнат механизъм, нямаше начин да се опише дадена система, без да се включи в него. Интуицията му подсказваше, че такъв външен анализ не е в състояние да улови причината за търканията помежду им. И така, през оставащите дни на 1968 г. ядрото на личността му се разцепи, а една година по-късно се запозна с Марша Гоулд от Бронкс, Марша, дребна и смугла, и се беше изпълнила някаква неизбежна парадигма. Като си припомняше сега събитията и ги виждаше запечатани в кехлибар, той се усмихваше на Марша, която преливаше от жизненост до него.

Западните прозорци на продълговатата зала пропускаха светлина с цвят на потъмнял месинг. Пристигаха светила от институциите, финансиращи научните изследвания, както обикновено закъснели. Гордън кимаше, здрависваше се, разменяше обичайните незначителни реплики. В кръга на Марша се включи Рамси, който пушеше тънка пура. Гордън го поздрави със заговорническо намигане. После някакво лице каза:

— Исках да се запозная с вас, макар да се страхувам, че подхождам прекалено директно. — Гордън незаинтересовано се усмихна, потънал в собствените си спомени и после забеляза табелката, на която младият мъж саморъчно беше написал „Грегъри Маркъм“. Той замръзна, с увиснала във въздуха ръка. Заобикалящото го бъбрене заглъхна и Гордън ясно усети туптенето на сърцето си. Той глуповато каза:

— Хм, разбирам.

— Защитих дисертация по плазмена физика, но прочетох статиите на Танинджър и вашите, разбира се, и, хм, мисля си, че точно там е истинската физика. Искам да кажа, че има много последствия, свързани с космоса, не смятате ли? Струва ми се… — и Маркъм, който всъщност бе само десет години по-млад от него, се отвлече, нахвърляйки идеите си относно работата на Танинджър. Имаше някои интересни хрумвания за нелинейните решения, идеи, които Гордън не беше чувал преди. Въпреки шока, той откри, че следи с интерес специализираните обяснения. Можеше веднага да каже, че Маркъм имаше правилно усещане за проблема. Танинджър бе използвал новата математика на външните диференциални форми, което беше направило идеите му трудно усвоими за по-старото поколение физици, но за Маркъм това не представляваше проблем, не го спъваха старите, отдавна приети символи. Принципните изображения изникваха в ума му, парадоксални криви се спускаха с еклиптична логика до равнината на физическата реалност, която Маркъм беше овладял до съвършенство. Гордън откри, че се е развълнувал; копнееше да намери място, където да седне и да нахвърля своите собствени идеи, да остави математическите символи да говорят вместо него. Но тогава се приближи някакъв прислужник с бели ръкавици и с почтително, но твърдо кимване ги прекъсна: