Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

— Доктор Бърнстейн, госпожо Бърнстейн, присъствието ви е необходимо незабавно. — Маркъм сви рамене, криво се усмихна и сякаш само след миг изчезна сред тълпата. Гордън се овладя и хвана Марша за ръка. Прислужникът вървеше пред тях и им проправяше път. На Гордън му се искаше да извика Маркъм, да го намери, да го покани на вечеря същата вечер, да не го оставя да се изплъзне. Но нещо го накара да се сдържи. Той се зачуди дали не е същото, което движеше парадоксите — но не, разривът бе станал през 1963 г., разбира се, да. Този Маркъм не беше човекът, който щеше да изчислява и убеждава в далечния Кеймбридж. Маркъм, който току-що бе видял, нямаше да загине в самолетна катастрофа. Бъдещето щеше да е различно.

Гордън вървеше вдървено и на лицето му се беше изписало озадачено изражение.

Запознаха се с министъра на здравеопазването, образованието и социалното осигуряване, мъж със заострен нос и стисната, нацупена уста — комбинацията от двете неща напомняше на възклицателен знак. Прислужникът ги въведе в малък частен асансьор, където застанаха неудобно близо един до друг — „в собствените си гранични пространства“, разсеяно забеляза Гордън — и министърът от време на време пускаше по някое кратко изречение, оформено с лустрото на писател. Гордън си спомни, че назначаването на това конкретно правителство беше изключително политическо. Вратата на асансьора се отвори и откри пред погледа им тесен коридор, натъпкан с неподвижни хора. Неколцина мъже им хвърлиха критичен поглед и после очите им отново станаха неутрални, главите им рутинно, се обърнаха в предишната си посока. Служба за сигурност, предположи Гордън. Министърът ги поведе през тесния коридор в по-голяма стая. Наоколо се засуети някаква дребна жена, облечена като за опера. Приличаше на онези, които обикновено вдигат ръце към перлените си нанизи и си поемат дълбоко дъх, преди да заговорят. Докато Гордън си мислеше това, тя постъпи точно по този начин и каза:

— Аудиторията вече е пълна, изобщо не сме смятали, че ще има толкова много народ в толкова ранен час. Струва ми се, господин министър, че няма никакъв смисъл да стоим тук, когато почти всички вече са навън.

Министърът тръгна напред. Марша сложи ръка върху рамото на Гордън и се пресегна.

— Вратовръзката ти е прекалено стегната. Като че ли се опитваш да се удушиш. — Сръчните й пръсти разхлабиха възела. От съсредоточаването зъбите й се впиха в долната й устна, докато червената плът под гладкия пласт червило не побеля. Гордън си спомни начина, по който побеляваше пясъкът под краката му, докато тичаше.

— Хайде. Хайде — настоя дамата с перлите. Те тръгнаха през отворилия се в неподвижната тълпа коридор и ненадейно се оказаха на сцената. Наоколо се суетяха осветени от прожектори фигури. Заскърцаха столове. Друг прислужник в абсурдните бели ръкавици пое ръката на Марша и изведе двама им под ослепителния блясък. Там имаше три реда столове, повечето вече заети. Марша беше в отсрещния край на първия ред, а Гордън до нея. Прислужникът се увери, че тя се е настанила благополучно. Гордън също седна. Прислужникът се изпари. Марша носеше модерна къса рокля. Усилията й да я смъкне под извивката на коленете си привлякоха вниманието му. Той се изпълни с приятно чувство за собственост — скритата от публиката прелестна извивка на бедрото й бе негова, можеше да е негова на цената на безмълвен жест довечера.

Гордън присви очи, за да може да вижда под пороя от светлина. В полупространството зад естрадата плуваше извиващо се море от лица. Те шумоляха в очакване — не на него, той знаеше, — а вляво в циклопски унес телевизионна камера се беше втренчила в празната катедра. Звукооператор проверяваше микрофоните.

Гордън огледа лицата, които можеше да види. Дали Маркъм бе тук? Той потърси съответната комбинация от черти и остана поразен колко си приличаха повечето хора, въпреки показната си индивидуалност и все пак колко бързо очите можеха да обхванат сходствата, за да различат дребните подробности, отделящи познатия от непознатия. Някой привлече вниманието му. Той напрегна поглед в блясъка. Не, не беше Шрифър. Гордън развеселено се зачуди какво ли би си помислил Сол, ако знаеше, че Маркъм навярно е само на няколко метра от него — непозната връзка със загубения свят от съобщенията. Сега вече Гордън никога нямаше да разкрие онези далечни имена. Това щеше да обърка нещата и нямаше да докаже нищо.

Не само запазването на имената в тайна го бе накарало да забави публикуването на пълните данни. Повечето от онова, което беше смятал за шум в по-старите си експерименти, всъщност бяха неподдаващи се на разшифроване сигнали. Онези съобщения се движеха назад във времето от някакво неизвестно бъдеще. Настоящата доста ниска плътност на материята във вселената едва им позволяваше да проникнат през нея. Но когато пътуваха назад, онова, което за хората бе разширяваща се вселена, тахионите възприемаха като свиваща се. Галактиките се приближаваха една към друга. Тази по-плътна материя абсорбираше тахионите по-добре. Когато тръгваха обратно към онова, което за тях беше свиваща се вселена, се абсорбираше по-голям брой тахиони. Накрая, в последния момент преди да се свие до размерите на точка, вселената абсорбираше всички тахиони от всички точки в собственото й бъдеще. Измерванията на Гордън на допълнения назад във времето тахионов поток показваха, че абсорбираната от тахионите енергия е достатъчна, за да нагорещи свилата се маса. Тази енергия поддържаше разширяването на вселената. Така за човешките очи вселената експлодираше от една точка поради онова, което щеше да стане, а не което вече бе станало. Начало и край се преплитаха. Змията изяждаше опашката си.