Фредерик Пол - Човекът плюс

Последва нов удар: „РОДЖ… МИСЛЯ, ЧЕ ТИ ТРЯБВА…“

Въпреки че имаше опита от първия път, грубият, дрезгав глас отново му причини болка. Този път съзря и мимолетния симулиран образ на Дороти, странно изваян в нищото на десетина метра от него.

Тренираността надделя. Торауей се извърна към отдалечения купол, или по посоката, в която смяташе, че той се намира, събра крилата зад себе си и ясно извика:

— Дон! Брад! Имам някаква повреда. Получавам сигнал, но не мога да го разбера.

Почака. Не последва отговор, в главата му не се появи нищо, освен собствените му мисли и объркващо бучене, което изглежда се дължеше на статичното електричество.

„РОДЖЪР!“

Отново беше Дороти, десет пъти по-висока от нормалния й ръст, извисяваща се над него, с изписани на лицето й гняв и страх. Тя като че се протягаше към него, след това се изкриви на една страна, като телевизионен образ, потрепващ на екрана, и изчезна.

Роджър усети особена болка, опита се да я пропъди мислейки, че е страх, отново я усети и разбра, че това е студ. Имаше някаква сериозна повреда.

— Помощ! — извика той. — Дон! Изпаднал съм в беда — помогни ми!

Мрачните далечни хълмове като че бавно се накъдряха. Погледна нагоре. Звездите се втечниха и закапаха от небето.

В съня си Дон Кейман седеше със сестра Клотилда на туфа трева пред някакъв водопад. Двамата ядяха реване. Не сладкиши, а пандишпанено тесто, напоено със сладък сироп. Клотилда го предупреждаваше:

— Ще ни изхвърлят — заяви тя, като отряза квадратно парче от реването и го набучи на сребърна вилица. — защото имаш лоши оценки по хомилетика (теория на проповядването) — потопи парчето в медния съд над спиртния пламък… — и ти трябва просто да се събудиш…

Той се събуди.

Брад се беше навел над него

— Хайде, Дон. Трябва да излезем от тук.

— Какво се е случило? — придърпа завивката със здравата си ръка Кейман.

— Не мога да получа отговор от Роджър. Не се обажда. Изпратих му сигнал с най-висок приоритет. След това ми се стори, че го чувам по радиото, но много слабо. Или е извън зоната на връзка, или предавателят му не работи.

Кейман се измъкна от спалния чувал и седна. В такива моменти, след като се събудеше, ръката го болеше повече от обикновено, сега също изпитваше болка. Опита се да не й обръща внимание.

— Успя ли да определиш местоположението му?

— Отпреди три часа. Не мога да се доверя на последното предаване.

— Не би могъл да бъде далече от тази линия. — Кейман вече се намъкваше в ботушите на скафандъра. Следващата част беше най-трудната — трябваше да натика счупената ръка в ръкава. Бяха успели да поразширят ръкава, и да го херметизират на мястото, където бе започнал да се разпаря, но обличането не беше лесно дори и при нормални условия. Сега, опитвайки се да бърза, той се вбесяваше.

Брад вече беше навлякъл костюма си и хвърляше инструментите в чантата.

— Нима смяташ, че ще трябва да му направиш спешна операция на място? — запита го Кейман.

Брад се намръщи, но продължи работата си.

— Не зная какво ще се наложи. Нощ е, Дон, а той е на височина поне пет хиляди метра. Студено е.

Кейман млъкна. Когато закопча ципа си, Брад вече бе излязъл от спускаемия апарат и го чакаше до марсианския всъдеход. Кейман се изкатери на борда и потеглиха преди още да се е пристегнал с колана към седалката. Успя да се задържи с пети и скованата си ръка, докато се опитваше да се закопчае с другата, но не беше лесно.

— Имаш ли представа къде ще го търсим? — запита той.

— Някъде из хълмовете — отвърна гласът на Брад в ухото му; Кейман премигна и намали звука на приемника си.

— Може би ще го достигнем след час-два — предположи той, като пресметна набързо.

— Ако вече е тръгнал обратно, горе-долу толкова. Ако не може да се движи — или ако се движи в кръг някъде там, и трябва да го търсим с пеленгатора… — Гласът замря. — Добре, че поне температурата не е толкова ниска. — След минута Брад продължи отново. — Но просто не знам. Не мога да разбера какво става.

Кейман се взираше напред. Не виждаше нищо отвъд яркото поле светлина от фаровете на всъдехода, само блестящото звездно небе, отрязано на хоризонта като къдрав ръб на покривка. Това беше далечната планинска верига. Кейман знаеше, че вероятно точно нея използва Брад за ориентир при движението си в долината между двойния връх на север и много високия точно на юг. Яркият Алдебаран висеше над този по-висок връх и сам по себе си представляваше добър ориентир, поне до залеза си след около час.