Фредерик Пол - Човекът плюс

Въпреки че можеше междувременно да се побърка.

Вече беше изминал повече от половината път обратно, почти беше сигурен в това. И все още беше нормален. За да остане нормален трябваше да не се притеснява. А за да не се притеснява трябваше да мисли за други неща. Припомни си за разговора със Сюли Карпентър, зачуди се дали сериозно мисли за оставане на Марс. Чудеше се дали самият той мисли сериозно за това. Спомни си за вкусните блюда, които беше хапвал някога, спаначено-зелената паста в соса, който опита в Сирмион, издигащ се над ярките прозрачни води на езерото Гарда; бифтекът „Кобе“, вкусен в Нагоя; огненото чили от Мейтаморас. Спомни си за китарата и реши да я извади и да посвири. Във въздуха под куполите имаше прекалено много влага, която едва ли би й се отразила добре, а Роджър не обичаше особено да се задържа в спускаемия апарат. Навън, на открито, разбира се, звукът й беше странен, защото изцяло се провеждаше от костите. Но това беше без значение. Преговори си положението на пръстите при различните акорди, модулациите с диези и бемоли. Представи си позициите за акордите на ми минор, ре, до и си бемол на брилянтните пасажи от „Зелените поля“ като си ги тананикаше на ум. Помисли си, че Сюли би се забавлявала да пее под акомпанимента на китарата. Това би направило студените марсиански нощи да минават…

Вниманието му беше привлечено от нещо…

Тази марсианска нощ вече не минаваше толкова бързо.

Субективно това изглеждаше като че походката му се беше забавила от тичане до равномерен ход; но знаеше, че това не се бе така, просто усещането му за време се беше върнало към нормалното.

Защо?

Пред него имаше нещо. На около километър разстояние. Нещо много ярко.

Не можеше да го разпознае.

Дракон?

Като че препускаше срещу него и издишвайки дълъг сноп светлина, приличен на огнен пламък.

Краката му престана да се движат в равномерния си ритъм. Свлече се на колене и започна да пълзи, много бавно, приведен надолу.

Това беше лудост, каза си Роджър. На Марс няма дракони. Какво правя? Но не можеше да спре. Тялото му напредваше под прикритието на пясъчна дюна, придвижвайки коляно и срещуположна ръка, ръка и срещуположно коляно. Внимателно и бързо започна да гребе с шепи пепеливата марсианска почва, за да се окопае в дупка, като натрупваше част от пепелта обратно върху себе си. В главата му бърбореха тънки гласчета, но не разбираше какво казват: бяха прекалено неясни и изкривени.

Драконът намали скоростта и спря на няколко десетки метра от него, езикът му от застинал пламък се отпусна надолу. Картината се потрепна и се промени; сега пламъкът беше мъждив, а самото чудовище — призрачно осветено. Две малки фигурки се откъснаха от гърба му, грозни, маймуноподобни същества, които пристъпваха тромаво, а всеки техен жест излъчваше злоба.

На Марс нямаше дракони, нито горили.

Роджър събра цялата си енергия:

— Дон! — извика той, — Брад!

Но нищо не се получаваше.

Знаеше, че преносимият компютър все още отнема енергия от предавателя. Разбираше, че сетивата му са изкривени, знаеше, че драконът не беше дракон, нито горилите — горили. Знаеше, че ако не успее да вземе връх над компютъра на гърба си беше много вероятно да се случи нещо ужасно, защото усещаше, че пръстите му бавно и внимателно обхващат една буца лимонит с размерите на баскетболна топка.

Разбираше, че никога през живота си не е бил по-близо до лудостта.

Роджър направи огромно усилие да възвърне здравия си разум.

Драконът не беше дракон. Това беше марсианският всъдеход.

Маймуните не мяха маймуни. Това бяха Брад и Дон Кейман.

Те не го заплашваха. Те бяха изминали целия този път през мразовитата марсианска нощ, за да го открият и да му помогнат.

Повтаряше си тези истини отново и отново, като молитва; но каквото и да мислеше, беше безсилен за възпре ръцете и тялото си. Стисна скалния къс; тялото му се надигна; ръцете запратиха камъка с абсолютна точност към фаровете на всъдехода.

Дългият огнен език премигна и угасна.

Светлината от милионите пламтящи звезди беше напълно достатъчна за сетивата на Роджър, но не можеше да помогне много на Брад и Дон Кейман. Той ги виждаше, все още подобни на горили, все още пълни със заплаха, препъващи се из тъмнината; но усещаше и какво прави тялото му.

То пълзеше към тях.

— Дон! — извика той. — Внимавай! — Но гласът не напусна устните му.

Това е лудост, помисли си. Трябва да спра!

Но не можеше.

Зная, че това не е враг! Всъщност не искам да ги нараня…