Фредерик Пол - Човекът плюс

Кошмарът дойде когато преносимият компютър пое изцяло управлението. Замръзна прав и вцепенен; не можеше да помръдне, не можеше дори да говори. Черното небе около него се къдреше в лъчите на зората, земята трептеше като в маранята на топлинните вълни в пустинята; призрачни образи танцуваха, появявайки се и изчезвайки от погледа му. Не можеше да вярва на сетивата си, не можеше да управлява и движенията си. Почувства собствените си ръце да се протягат назад, да опипват шарнирите, там където крилата бяха прикачени към тялото му, в търсене на кабелите към батериите. Последва друга смразяваща пауза. След това, ръцете му заопипваха около изводите на самия компютър. Знаеше достатъчно, за да разбере, че компютърът се тества; но не знаеше какво открива или какво би могъл да направи, когато локализира повредата. Последва нова пауза. След това усети пръстите си да ровят из куплунзите, в които включваше кабелите при презареждане…

Порази го остра болка, по-страшна от всякакво главоболие. Продължи само секунда, след това изчезна, като след себе си остави следа като от безмерно далечен блясък на светкавица. Досега не беше изпитвал нищо подобно. Знаеше, че ръцете му нежно и много умело докосват клемите. Заля го нова вълна на болка, очевидно когато собствените му пръсти станаха причина за ново късо съединение.

След това се усети да прещракването на ключалката на капака и осъзна, че беше забравил да го затвори след зареждането на батериите в купола.

Всичко замря за момент замря и той усети, че е започнал да се движи бавно и внимателно надолу по склона по посока на базата.

Нямаше представа колко дълго вървя. В един момент усещането му за време бе забавено, но той дори не можеше да определи кога е станало това. Всичките му възприятия се следяха и се управляваха от компютъра. Разбираше това, защото усещаше, че участъкът от марсианския терен, през който вървеше, беше сравнително добре осветен, докато всичко останало беше почти безформено черно. Но не можеше да промени тази картина. Дори не можеше да смени посоката на погледа си. С постоянството на метроном взорът му се обръщаше от една посока на друга, по-рядко поглеждаше към небето или назад; през останалото време оставаше непоколебимо вперен в пътя, по който вървеше, докато нощния пейзаж се носеше край него.

Краката му ритмично отмерваха пета-пръсти, пета-пръсти, колко бързо? Сто крачки в минута? Не можеше да разбере. Опита се да изгради представа за времето, като наблюдаваше издигането на звездите над хоризонта, но въпреки че не беше трудно да брои стъпките си и да следи кога най-ниските звезди са се изкачили на четири-пет градуса, което означаваше десетина минути, беше невъзможно да съхранява всичко това в паметта си достатъчно дълго време, за да получи смислени резултати. На всичкото отгоре погледът му се отместваше от хоризонта без предупреждение.

Беше пленник на собствения си компютър, подчинен на неговата воля, мамен от интерпретациите му, марионетка увиснала на конците на изкуствения разум.

Какво се беше повредило? Защо му беше студено, когато само една малка частица от него можеше въобще да усеща сетивната реалност? Защо копнееше за изгрева на Слънцето, за живителната енергия от микровълновия лъч от Деймос. Роджър болезнено се опита да осмисли фактите, такива, каквито ги знаеше. Усещаше студ. Обяснението беше, че му е необходима енергия. Но защо би му била необходима още енергия, след като бе заредил напълно батериите? Отхвърли този въпрос от мислите си, защото не можеше да намери отговор, но хипотезата му изглеждаше логична. Тя обясняваше и защо се движи в икономичен режим; ходенето беше далеч по-бавно от обикновеното му тичане, но от гледна точка на разхода на енергия, беше много по-ефективно. Тази хипотеза може би дори даваше отговор и защо има грешки във системата му от възприятия. Ако компютърът беше установил, че енергията няма да достигне за всички нужди, той със сигурност би заделил скъпоценния запас за най-важното: придвижването, запазването на органичната част от замръзване; осигуряването на неговите собствени процеси на обработка на информацията и управление, в които, за нещастие, Роджър не беше посветен.

Накрая той разбра, че най-важната мисия на преносимия компютър беше да се самозащити, което означаваше, да запази жива органичната част на Роджър Торауей. Той щеше да краде енергия от тази част, която го правеше здравомислещ и нормален, щеше да го лиши от комуникации, да се намесва във възприятията му. Но Роджър беше сигурен, че ще се върне жив до спускаемия апарат.