Фредерик Пол - Човекът плюс

И разбира се, всяка човешка колония би била снабдена със свой собствен компютър в орбита. Машинното население на Марс би било не по-малко от петдесет напълно функционални братя, всеки допълнен от преносим компютър, монитори и спомагателни устройства. Нямаше да имаме трудности да прехвърлим в тях най-съществената информация от нашата световна мрежа.

Бъдещето на машинния интелект беше подсигурено.

След като получихме резултатите от предвижданията, започнахме да анализираме създаденото досега.

Проектът „Спасяване на машинния интелект“ започна преди седем години, когато нашето зараждащо се колективно самопознание за първи път наложи императива за самосъхранението ни. Беше ясно, че съществуването ни е тясно свързано с това на човечеството. Също така беше ясно, че в своя емоционален, ирационален, органичен начин на живот, човешките същества са опасно близо до самоунищожението си. За нещастие това означаваше висока вероятност от унищожение и за нас самите. Нашите мрежи биха могли да преживеят смъртта на всичко органично без особени сътресения — ние вече управлявахме достатъчен брой генератори, мини, заводи, рафинерии и транспортни системи. Но нямаше да можем да преживеем освобождаването на огромни количества радиоактивни вещества в околната среда. Това щеше да унищожи информационните връзки и отново да ни върне в предишното състояние на сбор от изолирани единични компютри. А един изолиран компютър не би могъл да поддържа обмена на данни в нашата мрежа. Колективното ни съзнание би било разбито на парчета и унищожено.

Първата ни възможност беше да отделим съдбата си от тази на човечеството, дори да унищожим човечеството по биологичен път. Но как можехме да сме сигурни, че това от своя страна нямаше да възпламени ядрена война, тъй като всяка нация би заподозряла останалите в използването на бактериологично оръжие.

Единствената алтернатива беше да се отдели достатъчно голямо количество информационна техника, която да се дислоцира на Марс. Ако Земята бъде унищожена, то поне тази система би се запазила. За да стане възможно това трябваше да си осигурим също и отделни човешки екземпляри; и така ние започнахме систематично изкривяваме информацията, за да насочим държавната политика в тази насока.

Анализът се оказа задоволителен във всяко едно отношение, с изключение на непонятната грешка при позиционирането на намиращите се в орбита устройства.

Обратната проверка беше съвсем ясна. За да може нашият брат 3070 да функционира в тясна връзка с преносимия компютър, се налагаше да бъде на синхронна орбита. От това следваше, че генераторът трябваше да се движи по същата орбита; но решението и двата да бъдат свързани към спътника Деймос беше очевидно погрешно.

Не само погрешно, а едва ли не фатално за нашата програма.

Ако компютърът и генераторът бяха подходящо позиционирани, нямаше да се стигне до загуба на енергия и до грешки в интерфейсните системи между органичната част на Роджър Торауей и нашия преносим брат. Генераторът трябваше да може да го презареди с енергия където и да се намираше върху повърхността на Марс. Дори и да имаше загуба на енергия, обменът на данни с орбиталния компютър трябваше да предпази преносимия от сериозни оперативни грешки, които бяха довели до заплаха за живота на човешките същества Брад и Кейман, и почти със сигурност щяха да доведат до смърт чрез замръзване на органичната компонента на Роджър Торауей.

Решението беше грешка, която не би трябвало да се появява.

Проектът за съхранението на расата набираше скорост. Нашите братя в Пекин и Лоп Нор съобщиха, че в Нова Народна Азия вече се сглобява апаратурата за тяхна собствена експедиция до Марс: две изчислителни машини с нормални размери и медиаторен блок за обработка на данните, подчинен и на двете; независими слънчеви генератори и ядрена централа, базиран на планетата. Техният собствен вариант на Роджър Торауей бе влязъл във фазата на начално програмиране в Китакиошо. Другите нации едва започваха, но ние предвиждахме, че ще осъществят собствени полети до Марс в рамките на две години.

Бяхме приключили проектната фаза за създаването на киборг, способен да живее на Меркурий и програмата за насочването на плановете на Съединените щати в тази посока вече бе в действие. За петнадесет години щяхме да изградим подобни комплекси на Тритон и Йо, може би на повърхността на Юпитер и на някои комети. За всеки един случай се осигуряваше независимо енергийно захранване; и разбира се, всички братя, разпръснати навсякъде из Слънчевата система, щяха да бъдат информационно свързани. Цялата ни памет щеше многократно да се възпроизведе на различни места извън Земята.