Фредерик Пол - Човекът плюс

— О, не се притеснявайте от мен — рече Байрън, усмихвайки се за първи път. — Всеки знае, че комуникационните схеми са многократно защитени и модифицирани, за да бъдат неразбираеми. Ако сте ме проверявали, сигурен съм, че сте открили, че много от нашите аспиранти се опитват да подслушват, но никой досега не е успял.

Разузнавачът кимна.

— Между впрочем, господин президент, ние толерираме това; то е добра практическа проверка на нашата сигурност. Ако хора като господин Байрън не могат да измислят начин, за да минат през блокировката, съмнявам се, че и азиатците биха могли. А блокировките нямат утечки. Така и трябва да бъде. Управляващите схеми, които стигат до Военната машина в Бът, до Бюрото за преброяване на населението, ЮНЕСКО…

— Почакай малко! — изръмжа президентът. — Искаш да кажеш, че нашите машини се свързват както с ЮНЕСКО, което се използва и от азиатците, така и с Военната машина?

— Няма абсолютно никаква възможност за изтичане на информация.

— Имало е такова изтичане, Карузо!

— Но не към азиатците, господин президент.

— Но ти току-що ми каза, че има един кабел, който излиза от нашия компютър и стига до Военната машина и друг, който отива право при азиатците, минавайки през ЮНЕСКО!

— Дори и така да е, господин президент, аз мога напълно да гарантирам, че това не са азиатците. Ние знаем това. Всички главни компютри са свързани по между си до известна степен. Това е все едно да се каже, че има път между всеки две точки. Така е. Но има и блокировка по пътищата. Няма начин ННА да получи достъп до Военната машина или до повечето от тези изследвания. Но дори това да е станало, да са успели да преминат през всички блокировки, ние бихме разбрали от тайните си осведомители. Не са успели. И, във всеки случай, господин президент, бихте ли могли да измислите някаква причина, поради която ННА биха променили резултатите, за да ни подтикнат към колонизирането на Марс?

Президентът продължаваше да нервничи и да се оглежда. Накрая въздъхна:

— Ще ми се да се съглася с логиката ти, Чък. Но ако не азиатците са обърквали компютрите ни, тогава кой?

Шефът на разузнаването мълчеше мрачно.

— И, — продължи Даш, — за бога, защо?

Роджър не можеше да види нежния поток енергия, носен от микровълновия лъч, пристигащ от Деймос, но го усещаше като приятна топлина. Когато се намираше наблизо разперваше крилата си и всмукваше сила от него. Дори извън потока той носеше със себе си част от енергията му в акумулаторите си. Засега нямаше защо да натрупва големи резерви. Когато Деймос се намираше над хоризонта, от небето се изливаше още повече енергия. Имаше само няколко часа през деня, когато нито Слънцето, нито отдалеченият спътник бяха на небосвода, а неговите запаси бяха многократно подсигурени за този кратък период на жажда.

Във вътрешността на куполите металните антени събираха енергията преди тя да достигне до него, така че той ограничаваше времето си, прекарвано с Брад и Кейман. Това не го тревожеше особено. Дори предпочиташе да бъде сам. С всеки изминат ден пропастта между тях се увеличаваше. Те щяха да се върнат на своята планета. Роджър щеше да остане на неговата си. Все още не им беше казал това, но се канеше да го стори. Земята започваше да му изглежда като приятно, но малко старомодно място, което беше посетил веднъж и не беше харесал особено. Страданията и опасностите на които бе подложено човечеството вече не го засягаха. Беше забравил дори личната си болка, дори собствените си страхове.

С препаска около слабините и бутилка кислород Брад щастливо засаждаше семена на моркови между редовете сибирски овес под купола.

— Искаш ли да ми помогнеш, Родж? — гласът му беше неестествено висок от рядката атмосфера; пое няколко глътки кислород от висящия до брадата му мундщук и като издиша, гласът му стана малко по-плътен, но все още беше странен.

— Не мога, Дон иска да събера още проби. Ще изляза до вечерта.

— Добре. — Брад се интересуваше повече от разсада си, отколкото от Торауей, а и Торауей не се интересуваше вече кой знае колко от Брад. От време на време се сещаше, че този мъж е бил любовник на жена му, но за да почувства нещо, трябваше да си припомни, че някога е имал съпруга. Като че ли не си струваше усилията. По-интересно беше предизвикателството на оградената като в чаша долина, точно зад по-далечната верига от хълмове, както и неговият личен земеделски участък. В продължение на седмици беше събирал проби от марсианския живот, за да ги покаже на Дон Кейман. Не бяха много — по два-три в буца пръст, а на стотици метри наоколо никакви други. Но не беше трудно да ги открива — не и за него. Беше се научил да разпознава особения им цвят — твърдо ултравиолетово излъчване, което се отразяваше от кристалните шапки, необходими им, за да могат да оцелеят в суровата радиационна среда. Той се научи рефлекторно да филтрира отделните цветове, за да вижда само отразената дължина на вълната, а след това ги откриваше на километър от себе си.