Фредерик Пол - Човекът плюс

Следващата стъпка беше да се разпрострат трите големи листа от мономолекулярен слой, първо най-малката, а най-отгоре — най-голямата, която трябваше да бъде плътно свързана по цялата си периферия към почвата. След това изнесоха помпите върху платформа на колела и ги пуснаха. Марсианската атмосфера беше изключително рядка, но все пак съществуваше; в края на краищата помпите щяха да напълнят куполите отчасти с въглероден двуокис и азот от атмосферата, отчасти с водни пари, които извличаха от скалите. Със сигурност нямаше никакъв кислород, но щяха да го създадат абсолютно по същия начин, както той се произвеждаше на Земята: посредством фотосинтезиращи растения.

Трябваха им четири или пет дни, за да напълнят най-външния купол до планирания четвърт килограм налягане. След това щяха да започнат пълненето на втория купол, до налягане близо килограм (което щеше да увеличи налягането в намалялото пространство на външния слой до около половин килограм). Накрая щяха да напълнят вътрешния купол до два килограма и така щяха да получат среда, в която хората можеха да живеят без скафандри и дори да дишат от момента, в който растенията им осигуряха достатъчно количество кислород.

Разбира се, Роджър не се нуждаеше от това. Той не се нуждаеше от кислород; растенията не му трябваха дори и за храна, или поне не му бяха необходими за дълъг период от време. Той можеше да остане завинаги да живее навън под неугасващата слънчева светлина, която му доставяше повечето от енергията, плюс това, което щеше да се предава от МХД генератора след като пристигне на мястото си. Това, от което се нуждаеше останалата незначителна органична част от тялото му, можеше дълго време да се осигурява чрез доставка на концентрирани храни от кораба; и едва по-късно, след около две марсиански години, той би се възползвал от онова, което се произвеждаше в хидропонните контейнери и от семената, които вече никнеха в херметически затворените парници.

За всичко това им бяха необходими няколко дни, тъй като Кейман не им помагаше много. Обличането и събличането на скафандъра му костваше много усилия и страдания, затова го оставяха в спускаемия апарат почти през цялото време. Когато настъпи моментът да се изтеглят контейнерите с отпадъците от тоалетната до купола, Кейман предложи да им помогне.

— Точно една ръка — обясни Кейман, като се опитваше да използва греблото, обгръщайки го със здравата си ръка.

— Добре се справяш — насърчаваше го Брад. Налягането в най-вътрешния купол беше достатъчно, за да го вдигне над главите им, но не достигаше, за да свалят скафандрите. Това също беше добре, размишляваше Брад; по такъв начин нямаше да усещат пък миризмата на това, което заравяха в стерилната почва.

Когато куполът беше напълно разпънат, налягането в него достигаше сто милибара. Това беше стойност, еквивалентна на височина шестнадесет километра над морското равнище на Земята. В такава среда незащитен човек не би могъл да живее и работи продължително време, но пък и не би умрял. Двойно по-ниско налягане би причинило мигновена смърт; телесната температура би била достатъчна за изпарението на течностите от тялото.

Когато вътрешното налягане достигна сто милибара тримата се натъпкаха през трите последователни херметични камери, а Брад и Дон Кейман тържествено свалиха скафандрите. Нагласиха мундщуците, наподобяващи тези на акваланг, в удобно за дишане положение, тъй като във вътрешността на купола все още нямаше кислород. Но те имаха чист кислород в бутилките на гърбовете си и с тяхна помощ в момента можеха да се движат във вътрешността на създадената частица от Земята, с размери сто метра в диаметър и височина на десететажна сграда, почти толкова свободно, колкото и Роджър.

Вътре в купола, посадените от тях семена, вече започваха да кълнят и нарастват.

Междувременно…

Капсулата с МХД генератора на борда влезе в орбитата около Марс, с помощта на генерал Хесбърг тя се изравни с Деймос и се приземи в кратера. Това беше идеално кацане. Апаратът спусна подпорите си и докосна скалите на спътника, проби дупки и здраво се закрепи към повърхността му. За проверка на стабилността беше използвано кратко задействане на ракетните двигатели — сега апаратът беше част от Деймос. Автоматиката започна изпълнението на последователността от операции за достигане на пълна работна мощност. Термоядреният реактор беше включен. Радарът се завъртя в търсене на мишената върху спускаемия апарат на Марс, насочи се към купола, фиксира това положение и енергията потече. Плътността на енергийното поле беше достатъчно ниска, за да могат Брад и Кейман да се разхождат в него без да го усещат, а за Роджър беше като сгряващата слънчева светлина; металните лайсни от външната страна на купола събираха енергията, предавана по микровълновия лъч и я насочваха към помпите и батериите.