Фредерик Пол - Човекът плюс

Но най неприятни бяха пробуждащите се в душата му завист и раздразнение. Завистта беше грях, който можеше да изкупи, когато намереше някой, който да изслуша изповедта му — това беше простим грях, мислеше си той, като се имат пред вид предимствата, които Роджър бе демонстрирал в сравнение с тях двамата. Раздразнението беше по-лош грях, не по отношение на Бога, а за успеха на мисията. Но беше късно да се притеснява. Може би беше грешка да използуват симулация на гласа на Дороти, която да предава спешните съобщения — по това време той не знаеше колко сложни са чувствата на Роджър към нея. Но беше прекалено късно да се променя нещо.

Брад като че нямаше никакви притеснения. Той се радваше от все сърце на изпълнението на Роджър.

— Видя ли? — питаше настойчиво. — Не падна нито веднъж. Перфектна координация. Отличен синхрон между биологичната част и сервото. Казвам ти, Дон, върхът сме!.

— Малко е рано да се каже — притеснено отвърна Кейман, но Брад продължи без да го слуша. Кейман понечи да изключи звука в шлема си, но реши да не му обръща внимание. Огледа се наоколо. Бяха се приземили при изгрев близо до линията, разделяща осветената от неосветената част на планетата, но бяха прекарали повече от половината от марсианския ден за проверки преди излизането и за сглобяване на джипа. Следобедът преваляше. Трябваше да се върнат преди да се стъмни, помисли си Кейман. Роджър би могъл да се ориентира и на звездна светлина, но за него и Брад би било рисковано. Може би друг път, след като придобият известен опит… Наистина много му се искаше да се разходи по абаносовата повърхност на планетата в нощ, изпъстрена с разноцветните огънчета на звездите върху кадифеното небе. Но не още, не още…

Намираха се върху голяма кратерна равнина. На пръв поглед трудно можеше да се определи размера й. Гледайки през стъклото на шлема си, Кейман трудно си можеше да прецени колко отдалечени са планините. Съзнанието му знаеше, защото познаваше всеки квадрат от мрежата на марсианската карта на двеста километра около точката на кацането. Но сетивата му го мамеха поради абсолютно прозрачната атмосфера. Планините на запад, знаеше това, се намираха на сто километра оттук и бяха почти десет километра високи. Изглеждаха като близки хълмове.

Той изключи съединителя и джипът спря; намираха се на няколко метра от Роджър. Брад неумело се освободи от коланите и тромаво се свлече от седалката, залитайки с неуверени стъпки към Роджър, за да го провери.

— Всичко наред ли е? — попита притеснено. — Разбира се, че е наред; сам виждам. Как си с равновесието? Затвори очи, можеш ли, искам да кажа, прекъсни зрителното възприятие. — Загрижено гледаше право във фасетните полукълба. — Направи ли го? Знаеш, че не мога да разбера.

— Направих го — отвърна Роджър през радиовръзката в главата му.

— Великолепно! Ни помен от залитане, а? Нямаш проблеми със равновесието, нали? При положение, че си затворил очите си. — Той продължи, като обикаляше около Роджър и го оглеждаше под най-различни ъгли, — Размахай ръце нагоре-надолу няколко пъти — добре! Сега ги завърти като вятърна мелница в противоположни посоки… — Кейман не можеше да види лицето му, но усети широката усмивка по тона на гласа му. — Чудесно е, Роджър! Оптимално във всяко едно отношение!

— Моите поздравления и за двама ви — каза Кейман, слязъл от джипа средство и наблюдаващ изпълненията им. — Роджър?

Главата се обърна към него и въпреки че нищо не се промени в израза на очите му, Кейман знаеше, че Роджър гледа към него.

— Исках само да кажа — продължи той, търсейки думите си, — че аз — е, че съжалявам за изненадата, която ти причинихме, като използвахме Дороти за предаването на съобщения до теб. Имам чувството, че ти дойде малко много.

— Всичко е наред, Дон. — Проблемът с гласа на Роджър беше, отново си помисли Кейман, че не можеше да се разбере нищо по тона му.

— Като казвам това, мисля, че съм задължен да ти открия, че сме ти подготвили още една изненада. Смятам, че ще е приятна. Сюли Карпентър идва след нас насам. Корабът й трябва да пристигне след около пет седмици.

Последва безизразно мълчание.

— Защо — най-накрая реагира Роджър — това е много хубаво. Тя е чудесен човек.

— Да — но явно разговорът нямаше накъде повече да продължи, а и Брад беше нетърпелив да подложи Роджър на цялата запланувана серия от тестове. Кейман реши да се разходи наоколо. Обърна се, с поглед вперен в далечните планини, присвил очи от яркото слънце, което го заслепи въпреки тъмния филтър, и след това се огледа около себе си. Тромаво се наведе и събра шепа варовиков прах в облечената с ръкавица ръка. Работата му през следващите дни можеше да бъде систематичното събиране на проби, които да бъдат изпратени на Земята — това беше една от по-маловажните задачи на мисията. Дори след половин дузина кацания с човек на борда и почти четиридесет мисии на автоматични апарати, земните лаборатории продължаваха да изпитват ненаситна потребност от образци марсианска почва. Точно сега, обаче, той си позволи да помечтае. В пясъка имаше голямо количество лимонит, а кварцовите камъчета далеч не бяха топчести; ръбовете им не бяха съвсем остри, но не и изгладени до получаването на кръгла форма. Започна да разрива почвата. Жълтеникавият прах остана на повърхността; под него материалът беше по-тъмен и по-груб. Имаше блестящи зърна, приличащи на стъклени. Кварц? зачуди се той докато безцелно ровеше около едно от тях.