Фредерик Пол - Човекът плюс

— Счупването на ръката на свещеника не е ли лудост?

— Не! Било е нещастен случай. Когато Кейман скочил към него, той е интерпретирал това като действително нападение и е реагирал. Да, господин президент, в този случай е реагирал погрешно и това ни струва една счупена ръка; но представете си, че е имало истинска заплаха? Някаква заплаха! Би могъл да се натъкне на нея. Каквато и да е тя. Той е неуязвим, господин президент! Нищо не може да го свари неподготвен.

— Да-а — замисли се президентът, — може би е така. — Вгледа се в Скейниън и продължи: — А какво ще кажете за другите глупости?

— Какви глупости, господин президент?

Даш раздразнено сви рамене:

— Доколкото разбирам, нещо не е съвсем наред с всичките ни компютърни анализи, най-вече с резултатите от допитването до общественото мнение, което направихме.

Предупредителните сигнали в главата на Скейниън се изключиха и той облекчено отвърна:

— Господин президент, върху бюрото ми има натрупани много доклади, които не съм успял да прегледам. Знаете, че много пътувах напоследък…

— Скейниън, сега си тръгвам. Преди да се захванете с каквото и да е друго, искам да да прегледате хартиите върху бюрото си, да намерите и да прочетете този материал. Утре заран, в осем часа, ви очаквам в кабинета си, и тогава ще искам да разбера какво става; ще искам да чуя най-вече три неща. Първо, че Кейман е добре. Второ, че живото нещо е намерено. Трето, искам да зная резултата от компютърните анализи, и той трябва да е наред. Довиждане, Скейниън. Зная, че е едва пет сутринта, но по-добре не се връщайте в леглото.

Тогава ние можехме да уверим Скейниън и президента в едно — откритият от Кейман предмет наистина представляваше някаква форма на живот. Бяхме реконструирали данните, получени чрез очите на Роджър, бяхме филтрирали излишното и видяхме това, което той е видял. Не беше възможно да се разграничат дребните детайли, поради малкия брой достъпни битове информация, но все пак се виждаше формата на обекта, приличаше донякъде на артишок; имаше груби листа, стърчащи нагоре и наподобяваше гъба с покриващата го кристална шапка от прозрачен материал. Притежавал е корени и в случай, че не е изкуствено създаден (вероятност най-много една десета от процента), той трябваше да представлява някаква форма на живот. Не намерихме този факт за особено важен, освен че вероятно би увеличил общия интерес към марсианския проект. Много повече ни вълнуваха съмненията в компютърните симулации. Известно време следяхме действията в тази насока — откакто аспирантът Байрън написа програма за Systems-60, за да провери на настолния си компютър предишните резултати от проучването на общественото мнение. Ние бяхме толкова заинтересовани от това, колкото и самият президент. Но вероятността от някакви сериозни последствия беше доста малка, още повече, че всичко останало вървеше добре. МХД генераторът беше почти готов за корекции на курса преди установяване в орбита; бяхме избрали и място за инсталирането му в кратера, наречен Волтер, върху спътника Деймос. Недалеч зад него беше и корабът с 3070 и екипаж от двама души, включително Сюли Карпентър. А на самата планета вече бяха започнали монтажа на постоянните съоръжения. Малко изоставаха от графика. Инцидентът с Кейман ги беше забавил не толкова поради това, което се беше случило с него, а заради нещата, които Брад настояваше да извършат след това с Роджър: разглобяване и проверка за грешки на преносимия компютър. Не откриха нищо. Но за да бъдат сигурни им трябваха почти два марсиански дни; след това, по молба на Кейман, отделиха време за търсене на тайнственото растение. Откриха го или не точно него, а десетки образци от същия вид; после Брад и Роджър оставиха Кейман в спускаемия апарат, за да ги изучава, а те се захванаха с изграждането на куполите.

Първата стъпка беше откриването на област върху планетата с подходяща геологична структура. Повърхността трябваше максимално да прилича на почва, но на неголяма дълбочина трябваше да има твърда скала. Половин ден забиваха пръчки експлозив в земята и анализираха ехото, докато намериха онова, което им трябваше.

След това разпънаха слънчевите генератори и започнаха извличането на свързаната вода от скалните пластове, намиращи се под повърхността. Полудяха от радост, когато се появи първата тънка струйка пара на изхода на тръбата. Биха могли много лесно да я изпуснат. Напълно сухият марсиански въздух поглъщаше всяка молекула едва излязла от тръбата. Но ако се наведе плътно до клапата в края човек можеше да види слаба, трепкаща мъгла, която изкривяваше образите зад себе си. Това беше водна пара.