Фредерик Пол - Човекът плюс

Имахме известни проблеми, за да осъществим това. Според Закона на Шенън 14 14 Клод Елууд Шенън, американски математик, 1916. честотната лента не беше достатъчна за предаване на всичката информация и ние включихме случаен подбор. Предаваше се приблизително един бит от всеки сто — най-напред по специален канал до спускаемия апарат. След това се изпращаше до орбиталната станция, в която генерал Хесбърг наблюдаваше телевизионния екран, докато калцият в костите му полека-лека намаляваше. Оттам, филтриран и усилен, се прехвърляше до някой от синхронизираните сателити на Земята, който в момента се намираше между Марс и Голдстоун. Така че само около един процент от онова, което всички ние виждахме, беше „действителност“. Но беше напълно достатъчно. Останалото се допълваше от интерполираща програма, която бяхме написали за приемника в Голдстоун. Хесбърг виждаше само серия от кадри; на Земята получаваха, достоверен образ на това, което Роджър виждаше.

И така из целия свят, по телевизионните приемници във всяка страна хората видяха бежово-кафявите планини, които се издигаха на височина шестнадесет километра, видяха отблясъка на слънчевата светлина по илюминаторите на спускаемия апарат, дори можаха да прочетат израза върху лицето на отец Кейман, когато се изправи след молитвата и за първи път отправи поглед към Марс.

В Долния палат в Пекин великите вождове на Нова Народна Азия прекъснаха планираната си среща, за да видят предаването. Изпълваха ги смесени чувства. Това беше триумф на Америка, не техен. В Овалния кабинет президентът Дашътайн беше завладян от неподправена радост. Триумфът беше не само на Америка, но и негов личен; той щеше да остане завинаги президентът, изпратил човечеството на Марс. Почти всички изпитваха поне малко радост — даже Дороти Торауей, която седеше в офиса си в задната част на магазина, опряла брада на ръцете си, и се опитваше да разгадае посланието, което изпращаха очите на съпруга й. В големия бял куб на сградата на проекта в покрайнините на Тонка, Оклахома, всички които бяха на смяна, наблюдаваха предаванията от Марс почти непрекъснато.

Имаха достатъчно свободно време за това. Вече нямаше какво толкова да правят. Беше за чудене колко празна изглеждаше сградата, щом Роджър я напусна.

Всички бяха наградени, като се започне от склададжиите: персонална похвала от президента, плюс тридесет дни допълнителна отпуска и повишение. Клара Блай използва своята отпуска да да довърши дълго отлагания меден месец. Вайднър и Фрийлинг оползотвориха времето за да нахвърлят статията на Брад, предаваха му всеки параграф веднага щом излезеше от печатащите им устройства и получаваха корекциите чрез Голдстоун. Върн Скейниън, разбира се, направи обиколка като герой с президента през петдесет и четирите щата и по-главните градове на двадесет други държави. Бренда Хартнет се появи два пъти на телевизионния екран заедно с децата си. Отрупаха ги с подаръци. Вдовицата на мъжа, който беше загинал, за да може Роджър Торауей да стъпи на Марс, вече беше милионерка. Всички, участвали в проекта станаха прочути от момента на изстрелването и славата им нарастваше по време на полета, до момента на кацането.

След това светът видя Марс през очите на Роджър и сетивата на нашия брат върху гърба му; тогава славата на всички останали помръкна. Оттогава насетне остана само Роджър.

Ние също наблюдавахме.

Видяхме Брад и Дон Кейман, облечени в скафандрите си, да изпълняват процедурите преди излизане. Роджър не се нуждаеше от скафандър. Стоеше на пръсти пред вратата на спускаемия апарат, застинал в очакване и душещ празния вятър, с огромните черни крила разперени над него и поглъщащи лъчите на объркващо малкото, но невероятно ярко слънце. Чрез телевизионните камери във вътрешността на спускаемия апарат ние видяхме силуета на Роджър на фона бежово-кафявия марсиански хоризонт…

И тогава през очите на Роджър съзряхме това, което той виждаше. За Роджър, който откриваше ярките като скъпоценни камъни цветове на планетата, върху която беше създаден да живее, това беше приказна земя, красива и зовяща.

От спускаемия апарат се показа метална стълба, стигаща до повърхността на Марс, но Роджър нямаше нужда от нея. Той скочи с разперени крила, които му помагаха да балансира, и леко кацна на варовиковата оранжева повърхност, изметена от ракетните двигатели. Замря за момент, оглеждайки владенията си с огромните фасетни очи.