Фредерик Пол - Човекът плюс

— Има ли някакви проблеми?

— Не, доколкото аз знам… — внимателно отвърна генералът.

— Гсподи, — решително каза президентът — не бъдете толкова неискрен. Мисля че дойде моментът и двамата да си сипем малко бърбън.

Останаха и гледаха в продължение на половин час и четвърт бутилка. През следващите няколко дни гледаха още доста, те и още милиарди като тях. Целият свят видя как Хесбърг да подготвя спускаемия апарат за отделяне. Видя как Дон Кейман се упражнява под стриктното наблюдение на пилота, тъй като той щеше да отговаря за пътуването след отделянето от орбиталния кораб. Видя как Брад да прави последната решителна проверка на телеметрията на Роджър, констатира че всичко е наред и след това проверява още веднъж. Видя самият Роджър да преминава през кабината и да се натиква в спускаемия апарат.

Видя отделянето на спускаемия апарат и тъжния поглед с който Хесбърг изпрати отдалечаващият се към повърхността на Марс пламък.

Ние изчислихме, че три милиарда и четвърт хора наблюдаваха кацането. Нямаше какво толкова да се гледа; след като си видял едно кацане, все едно че си ги видял всичките. Но това беше историческо.

Започна в четири без петнадесет сутринта, вашингтонско време, и президентът се събуди, за да го гледа.

— Този свещеник, — каза намръщено, — що за пилот е? Ако нещо се обърка…

— Той е проверен, сър — успокои го пмощникът от НАСА. — Въпреки това е едва трети дубльор. Управлението се води автоматично. Ако нещо се повреди, генерал Хесбърг който го следи от орбиталния кораб ще се намеси. Отец Кейман не трябва да прави нищо, освен ако всичко останало не рухне изведнъж.

Даш сви рамене и адютантът забеляза, че президентът стиска палци.

— Как вървят другите два полета? — попита той, втренчен в екрана.

— Без проблеми, сър. Компютърът ще влезе в орбита на Марс след тридесет и два дни, а генераторът след още двадесет и седем. Веднага след кацането на спускаемия апарат генерал Хесбърг ще направи корекции на курса и ще достигне Деймос. Очакваме да се там да кацнат и корабите с компютъра и генератора, вероятно в кратера Волтер; Хесбърг ще определи точно къде.

— Хм — президентът отмести очи от телевизионния екран и стана. Отиде до прозореца, вгледа се в поляната пред Белия дом, цялата в пролетна зеленина и цветове, и заяви — Ще дойде някакъв човек от компютърния център в Александрия. Бих искал да сте тук, когато пристигне.

— Да, сър.

— Командир Чиарозо. Минава за голям специалист. Бил е професор в Масачузетския технологичен институт. Казва, че имало някакви странни неща, свързани с проекта. Чували ли сте нещо подобно?

— Не, сър — разтревожено отвърна момчето от НАСА — Странни ли?

Даш сви рамене.

— Точно това ми трябваше — цялото това дяволско нещо да тръгне и след това да стане ясно, че… Хей! Какво по дяволите става?

Образът на телевизионния екран започна да прескача; изгуби се напълно; възстанови се и отново изчезна оставяйки само следи от трепкащия растер.

— Всичко е наред, сър — бързо реагира помощникът. — Загубата на видеоканала се дължи на удара при навлизането в атмосферата. Това ще повлияе дори върху телеметрията, но там имаме предостатъчно запаси; всичко ще бъде наред.

— Защо по дяволите, — настоя президентът, — става така? Мислех, че всичко се върти около факта, че на Марс няма атмосфера?

— Не съвсем, сър. Има някаква атмосфера, но тъй като тя е незначителна, се получава по-плитка и по-плоска гравитациона яма. Горната част на атмосферата е почти толкова плътна, колкото и земната на същата височина, и точно там става сблъскването.

— Дяволска работа — изръмжа президентът. — Не обичам изненадите! Защо никой не ми е казвал това?

— Е, сър…

— Няма значение! По-късно ще говорим. Мисля, че изненадата, която очаква Торауей, няма да неприятна… Е, забравете това. Какво става сега?

Помощникът погледна не към екрана, а часовника си.

— Отваря се парашутът, сър. Обратната тяга на двигателите е изключена. Сега просто трябва да кацнат. След няколко секунди… — помощникът посочи към екрана, на който отново се появи картина. — Ето! Сега са в режим на контролирано спускане.

Седнаха и зачакаха докато капсулата летеше надолу през рядката марсианска атмосфера под огромен купол, петкратно надвишаващ размера на парашут, пригоден за земната атмосфера.

Звукът от удара пристигна от сто милиона мили и прозвуча като че кофи за боклук падат от покрива. Но спускаемият апарат беше конструиран да издържи на такъв удар, а екипажът се намираше в своите защитни пашкули.