Фредерик Пол - Човекът плюс

Но не всички разбираха защо всъщност Кейман бе толкова заинтересован.

Надеждата в него не беше напълно угаснала. Той все още вярваше, че там може да има живот; не просто живот, а интелигентен живот; не просто интелигентен живот, а живот с душа, която той можеше да спаси и да предложи на своя Бог.

Всичко, което ставаше на космическия кораб, беше под непрекъснато наблюдение, сеансите за връзка следваха установената честота. Ние пазим записите от тях. Наблюдавахме партиите шах и споровете. Следяхме настройката на телесните функции на Роджър — както на плътта, така и на метала. Видяхме нощта, когато Тайтъс Хесбърг в продължение на пет часа плака тихо, отхвърляйки с усмивка през сълзи опитите на Кейман да го успокои и да му съчувства. Излизаше, че на Хесбърг се е паднала най-гадната част от работата; седем месеца на отиване, седем месеца на връщане и между тях три месеца… нищо. Щеше да остане сам самичък в орбита, докато Кейман, Брад и Роджър се развличат на повърхността. Самотен и отегчен.

Имаше и нещо по-лошо. Тези седемнадесет месеца в космоса бяха сигурна гаранция, че през следнващите няколко десетилетия от живота си щеше да бъде сполетян от различни болести на мускулите, костите и кръвоносната система. Всички упорито правеха упражнения, бореха се и разтягаха пружини, размахваха ръце и тичаха на място; но това нямаше да е достатъчно. Калцият от костите се резорбираше неумолимо, а мускулите губеха тонуса си. За тези, които щяха да кацнат на планетата, нещата бяха по-благоприятни. През това време щяха да успеят да се възстановят и щяха да са в по-добра форма при завръщането им. За Хесбърг нямаше да има такова прекъсване. Седемнадесетте месеца при нулева гравитация нямаше да бъдат прекъсвани, а опитът от предишните космически пътешествия сочеше ясно резултатите. Животът му щеше да намалее с десетилетие или повече. И ако понякога плачеше, той имаше много сериозна причина за това.

Времето минаваше. Месец, два, шест. Зад тях в безкрая се носеше капсулата с 3070; след него летеше МХД генератора с двучленния си екипаж. Когато до пристигането останаха само две седмици те тържествено пренастроиха часовниците си според марсианското денонощие. Оттогава насетне живееха в марсианско време. На практика разликата беше доста незначителна: денят на Марс бе с малко повече от тридесет и седем минути по-дълъг от земния; но в съзнанието им промяната беше огромна.

Седмица преди пристигането започнаха да ускоряват Роджър.

За него седемте месеца бяха изминали като тридесет часа субективно време. Беше изял няколко порции храна, беше разменил няколко десетки съобщения с останалите от екипажа. Беше получил съобщения от Земята и беше отговорил на няколко от тях. Беше търсил китарата си, но му я отказаваха тъй като не би могъл да свири на нея. Все пак продължи да настоява за нея от любопитство и откри, че не го лъжат: можеше да дърпа струните колкото си иска, но не чуваше никакъв звук. Всъщност, освен специално забавените записи, почти през цялото време, не бе чувал нищо друго, освен някакво високо пищене. Въздухът не пренасяше честотите, които той можеше да възприеме. Когато магнетофонът не беше в контакт с металната рамка, към която беше прикрепен, не чуваше дори и него, нито пък можеше да запише собствения си глас.

Предупредиха го, че започват да ускоряват възприятията му. Оставиха отворена завесата към неговия кът и той започна да забелязва проблясъци на движение. Зърна Хесбърг да дреме наблизо, след това някакви движещи се фигури; а след време дори разпозна кои са те. Приспаха го, за да направят последните настройки на преносимия компютър и когато се събуди се намери сам, с пуснати завеси и неясни гласове зад тях.

Когато дръпна настрана завесите, първото нещо което видя бе усмихнатото лице на любовника на жена си:

— Добро утро, Роджър! Радваме се, че отново си сред нас.

… Осемнадесет минути по-късно, дванадесет от тях необходими за изминаване на разстоянието, а останалите за декодиране и преобразуване, президентът видя върху екрана в Овалния кабинет това, което ставаше на сто милиона мили от там.

Не беше само той. Телевизионната мрежа предаваше сцената, а спътниците я разпространиха по целия свят. Гледаха я в Долния палат в Пекин, в Кремъл; на Даунинг стрийт, на Шан’зЕлизе и Гинза.

— Кучи синове — възкликна за историята президентът, — направиха го.

До него беше Върн Скейниън.

— Кучи синове — потвърди като ехо и продължи — Е, почти го направиха. Сега им предстои кацане.