Фредерик Пол - Човекът плюс

Във всеки случай, все още стоеше открита възможността да съществува живот, генетично свързан със земния. Е, или поне открехната. Наистина, горила или дъб не бяха открити. Нито лишеи. Нито дори една-единствена жива клетка. Нямаше даже и такива предпоставки като свободен кислород или вода.

Но Кейман не приемаше заключението, че само защото никой досега не се беше подхлъзвал на купчина марсиански мъх, то никъде по Марс не растяха мъхове. На повърхността на планетата бяха стъпвали по-малко от сто човешки същества. Общата площ, изследвана от тях възлизаше на няколкостотин квадратни киломентра. И това на Марс! Където нямаше океани и подлежащата на изследване суша беше по-голяма от тази на Земята! Все едно да се твърдиш че познаваш Земята след четири бързи тура до Сахара, хималайските върхове, Антарктика и снежната шапка на Гренландия…

Е, не, признаваше пред себе си Кейман. Не беше точно така. Имаше безкрайно количество прелитания, автоматични орбитални станции и спускаеми модули, които бяха кацали и вземали проби от почвата.

Независимо от всичко, по принцип беше прав. Марс беше прекалено голям. Никой не можеше да твърди, че той няма повече тайни. Все още може да бъде намерена вода. Някои от пуктатините изглеждаха обнадеждаващи. Някои от долините имаха форма, която едва ли можеше да се обясни по друг начин освен като издълбана от водни потоци. Дори и да бяха пресъхнали, все още съществуваше вероятност да се намери вода Можеше дори да има големи водни басейни, скрити под повърхността. Кислород се знаеше, че има. Средната стойност не беше висока, но тя не бе толкова важна. На отделни места количеството му можеше да бъде голямо. И така можеше да има и…

Живот.

Кейман въздъхна. Едно от нещата, за които съжаляваше, беше че не успя да наложи своето мнение при избора на място за кацане, един от любимите му райони, където подозираше, че може да има живот — областта Solis Lacus. Решението беше взето без него и то на много високо равнище — всъщност самият Даш каза: „Не не ми пука, че някъде може да има нещо живо. Искам да кацнат там, където нашето момче най-лесно би могло да оцелее.“

И така, избраха място близо до екватора в северното полукълбо; близо до Isidius Regio и Nepenthes и намиращият се между тях кратер, който Дон Кейман бе кръстил „Домът“.

Той съжаляваше за отхвърлянето на Solis Lacus с неговите тайнствени сезонни изменения (развиващи се растения? едва ли, но пък знае ли човек!), яркият облак с формата на W около каналите на Ulysses и Fortunae, чието образуване и изменения бе наблюдавал много нощи по време на едно от съединенията на планетите, яркият блясък, достигащ шеста звездна величина (отразена слънчева светлина? струя горящ водород?), който Сахеки видя в Tithonius Lacus на първи декември 1951 година. Някой друг щеше да се занимава с изследването на тези неща. Не той.

Но при все това, Кейман беше доста доволен. Северното полукълбо бе разумен избор. Смяната на сезоните там беше по-подходяща, защото, също като на Земята, на северното полукълбо беше зима, планетата се намираше най-близо до Слънцето и така оставаше с по-малка разлика в температурите през цялата година. Зимата там беше с двадесет дни по-къса от лятото; в южното полукълбо, разбира се, беше точно обратното. И въпреки че никога не бяха наблюдавани нито изменения във формата на „Домът“, нито пък тайнствени светлинни излъчвания, в района имаше с голяма вероятност за наличие на облачни образувания. Кейман не се беше отказал от надеждата, че някои от облаците биха могли да съдържат ледени частици, ако не и вода. Представяше си следобедните гръмотевични бури носещи се над марсианската равнина, но когато се отърсеше от фантазиите, си припомняше големите лимонитни жили, открити наблизо. Лимонитът съдържа свързана вода в количества; които можеха да послужат на Роджър, дори и да се бяха оказали недостатъчни за зараждането на живот върху планетата.

Въобще, той беше доволен от всичко.

Летеше към Марс! Това беше извор на голяма радост, за който благодареше по шест пъти на ден. Извор на радост и на надежда.

Дон Кейман беше прекалено добър учен, за да смесва надеждите си с наблюденията. Той щеше да докладва само за това, което открие. Но знаеше какво би искал да намери. Той искаше да намери живот.

Дотолкова, доколкото целите на мисията позволяваха, той щеше да си държи очите отворени през деветдестте и един дена, които щеше да прекара на повърхността на Марс. Всички знаха, че ще направи така. Това всъщност беше част от неговите най-общи, съобразени с краткото време, инструкции.