Фредерик Пол - Човекът плюс

Роджър се различаваше от всички останали по две неща. Първо, това беше най-ценният пътник, превозван някога досега с космически кораб. В тялото му и около него бяха разположени плодовете на седемте милиарда долара, похарчени за проекта. Той трябваше да бъде щаден доколкото е възможно.

Освен това, той можеше да бъда щаден по уникален начин.

Биологичният му часовник бе изключен. Усещането му за време се определяше от компютъра.

Най-напред забавяха действието му постепенно. Хората като че започнаха да се движат по-бързо. Времето за хранене настъпваше преди да огладнее. Гласовете ставаха по-пискливи.

Когато стана ясно, че процесът върви успешно, увеличиха закъснението на системите му. Гласовете преминаха във високи пискливи неясни звуци, а после излязоха извън възможностите на възприятията му. Той почти не виждаше хората, освен като размазани движещи се проблясъци. Запечатаха стаята му — не защото се страхуваха да не избяга, а за да го предпазят от бързата смяна на деня и нощта.

Пред него се появяваха подноси със студена, като за пикник храна. Когато ги отблъскваше като знак, че не ги иска, те мигом изчезваха от погледа му.

Роджър знаеше какво става с него. Не му пукаше. Прие обещанието на Сюли, че това е за негово добро, че е необходимо и че всичко ще бъде наред. Смяташе, че Сюли ще му липсва и търсеше начин да й го каже. Имаше начин, но той бе толкова преходен; съобщенията за него бяха изписвани с тебешир върху една дъска като с магия. Когато той успяваше да реагира, откриваше, че някой отнася или изтрива написаното от него, преди още да е сигурен, че е бил разбран.

КАК СЕ ЧУВСТВАШ?

Взе тебешира и написа

ДОБРЕ.

Изнесоха дъската и донесоха друга със съобщението:

ЩЕ ТЕ ЗАВЕДЕМ НА МЕРИТ АЙЛЪНД.

Той отговори:

ГОТОВ СЪМ

Изнесоха дъската преди да успее да добави останалото, което той бързо надраска върху таблата на леглото си:

КАЖЕТЕ НА ДОРОТИ, ЧЕ Я ОБИЧАМ.

Искаше да прибави „и на Сюли“, но не успя навреме; внезапно таблата изчезна. Той вече не беше в стаята си. Понесоха го шеметно нанякъде. Мярна му се набързо входа на сградата, фантомния образ на някаква медицинска сестра — дали беше Сюли? — обърната с гръб към него, нагласяваща панталоните му. Като че леглото му излетя във въздуха, след това беше изнесено под блясъка на зимния ден, после — какво е това? Кола? Преди дори да успее да си отговори се намери във въздуха, разбра, че са го качили в хеликоптер, след това едва не му стана лошо. Усети как всичко се надига в гърлото му.

Телеметричните системи докладваха за състоянието му, а показанията им съответстваха на контролните. Все още му се струваше, че ще повърне, че е захвърлен в най-бурното море… Не беше.

Бяха спрели.

Извън хеликоптера.

Отново яркият блясък на слънцето.

Озова се в нещо друго и едва след като потегли, разпозна интериора на СВ-5, преоборудван като болничен самолет. Около него като магия се уви предпазен колан.

Не му беше добре — пак усети пулсиращото замайване, но този път не толкова силно и не задълго. Минута-две, както му се стори. Налягането притисна ушите му, след това го изнесоха от самолета, това разбира се беше Флорида, мудно осъзна Роджър; но вече се беше озовал в линейката, след това извън нея…

После, според Роджър в продължение на десетина-петнадесет минути, а всъщност през по-голямата част от деня, не се случи нищо друго освен че остана в леглото. Носеха му храна, а отпадъците се отстраняваха с катетър. После пред него се появи бележка:

УСПЕХ, РОДЖЪР, ВЕЧЕ СМЕ НА ПЪТ.

Нещо го удари като парен чук и съзнанието му се размъти. Много добре, помисли си, че ми спестяват отегчението, но дали така няма да ме убият. Преди да успее да измисли начин, за да съобщи това някому, беше изключен.

Времето минаваше. Време на сънища.

В просъница усещаше, че го тъпчат с успокоителни, забавят реакците му, и го приспиват; но когато осъзна това вече беше буден.

Не усещаше тежест. Всъщност плуваше. Само някаква мрежа го задържаше на мястото му.

Намираше се в космическото пространсто.

Чу глас до ухото си:

— Добро утро, Роджър. Това е запис.

Обърна глава и откри малък високоговорител близо до ухото си.

— Намалили сме скоростта на записа, така че да можеш да го разбираш. Ако искаш да ни кажеш нещо, просто го запиши в момента. След това ние ще ускорим записа, така че ние да можем да го разберем. Науката е голяма работа, а? Няма значение, в момента, в който правя записа, е тридесет и първия ден от нашето пътуване. В случай, че все още ме помниш, аз съм Дон Кейман. Имаше малка неприятност. Мускулната ти система се бунтуваше срещу ускорението при излитането и успя да си скъсаш няколко връзки. Трябваше да направим малка хирургическа операция. Възстановяваш се добре. Брад преработи част от кибернетиката и ти навярно ще можеш да понесеш ускоренията при приземяването доста по-добре. Ще видим. Няма какво друго важно да ти казвам, може би ти ще имаш някои въпроси, но преди да дойде редът ти, има едно съобщение за теб.Лентата прошумоля за момент, след това се чу гласът на Дороти, напрегнат и слаб. През шума тя каза: „Здравей, скъпи. В къщи всичко е наред, бдя над семейното огнище. Мисли за себе си. Пази се.“