Фредерик Пол - Човекът плюс

— Притеснявах се относно секса — продължи той. — Но знаеш ли, Сюли? То е все едно да ти кажат, че няма да можеш да ядеш хайвер през следващите две години. Аз не обичам хайвер. А за да си дойдем на думата, разбрах, че точно сега не се интересувам от секса. Предполагам, че си вкарала това в компютъра? „Да се ограничат стимулаторите на сексуалното влечение, да се увеличи еуфорията“? Все пак, най-после разбрах, че сам си създавам неприятности, като се притеснявам дали ще мога да се справя без нещо, което всъщност не искам. То е като реакция на това, което аз смятам, че другите хора смятат, че ми е нужно.

— Възприемане на чужди представи — допълни тя.

— Без съмнение. Чуй, искам да изпълня нещо за теб.

Взе китарата, настани се върху перваза на прозореца, подпрял пета в стената, с китарата на коляното. Крилата бавно затрептяха над главата му и той запя.

Сюли се слиса. Той не само свиреше; той пееше. Пееше? Не, това повече приличаше на подсвиркване, звукът беше слаб, но чист. Пръстите му върху китарата подрънкваха акомпанимента, докато от устните му се лееше мелодия, която никога преди не бе чувала.

Когато свърши, го запита

— Какво беше това?

— Соната от Паганини за китара и цигулка — гордо отвърна той. — Клара ми донесе записа.

— Не знаех, че го можеш. Искам да кажа — че можеш да тананикаш или каквото и да беше това.

— И аз не знаех, преди да опитам. Нямам достатъчно обем за партията на цигулката, разбира се. И не мога да поддържам звука на китарата достатъчно тих, за да балансирам, но не звучеше лошо, нали?

— Роджър — отвърна тя, убедена в това, което казва, — аз съм поразена.

Той се обърна към нея и отново я трогна с опита си да се усмихне.

— Басирам се, че не знаеше, че мога да направя и това. Аз самият не знаех преди да опитам.

На събранието Сюли каза просто.

— Той е готов, генерале.

Скейниън беше успял да поспи достатъчно и да намери някакви вътрешни резерви, за да изглежда отпочинал и не толкова паникьосан.

— Сигурна ли сте, майор Карпентър?

— Никога няма да бъде по-готов — кимна тя. След това се поколеба. Върн Скейниън, прочел изражението й, очакваше да се поправи. — Проблемът, според мен е, че е готов да тръгне веднага. Всичките му системи са достигнали оптимални нива. Преодолял е проблема със съпругата си. Готов е. Колкото по-дълго стои тук, толкова по-голяма е вероятността тя да направи нещо, с което да го разстрои.

— Много се съмнявам в това — отвърна намръщено Скейниън.

— Е, тя знае в какви неприятности би се забъркала. Но не искам да поемаме риска, искам да го преместим.

— Искаш да кажеш, да го преместим в Мерит Айлънд?

— Не. Искам да преместим часовника му и да го забавим.

Брад разплиска чашата с кафе, която поднасяше към устата си.

— Не е възможно, скъпа! — извика той, искрено изненадан. — Трябват ми още седемдесет и два часа за тестване на системите му! Ако го забавим, няма да мога да получа показанията…

— Какви тестове, доктор Брадли? За ефективността му или за статиите, които са каните да напишете за него?

— Е, по дяволите, разбира се, че ще пиша. Но искам да го проверя най-внимателно и да използвам всяка възможна минута, това е в негова полза. А също и в полза на мисията.

Тя сви рамене.

— Това е само моя препоръка. Той няма какво друго да прави, освен да чака. А вече доста се е начакал.

— Какво ще стане, ако нещо се повреди на Марс? — настоя Брад.

— Поискахте моето мнение — отвърна тя. — И го получихте.

— Моля ви се — намеси се Скейниън, — нека бъдем сигурни, че всички знаем за какво говорим. Най-вече аз.

Сюли погледна към Брад, който обясни:

— Както знаете, ние планирахме да направим това по време на полета, генерале. Можем да изключим вътрешния му часовник и да го свържем към външен тактов генератор. Има — нека видим — пет дена и няколко часа до изстрелването; можем да го забавим, така че субективното време, еквивалентно на този период, да бъде около тридесет минути. Има смисъл — но и онова, което искам, също е разумно, не мога да го изпусна от ръцете си, преди да съм приключил всички тестове, които искам да направя.

Скейниън изръмжа:

— Разбирам какво искаш да кажеш; това е разумно, но аз си имам свое мнение. Какво стана със снощните ви твърдения, че не бива прекалено грубо да се прекъсва модифицирането на поведението му?

— Сега се намира във вътрешен покой, генерале — отвърна Сюли. — Ако имах на разположение още шест месеца, през които да бъда с него, щях да настоявам. Но пет дни, не; има много повече риск, отколкото полза. Той започна истински да се интересува от китарата — трябва да го чуете. Изградил си е действително добра защита по отношение на липсата на полови органи. Дори е успял да вземе нещата в свои ръце — когато избяга снощи — това е една голяма крачка, генерале; профилът му беше прекалено пасивен, за да бъде добър, ако трябва да се имат пред вид изискванията на тази мисия. Това, за което настоявам, е да го забавим още сега.