Фредерик Пол - Човекът плюс

Беше донесъл десетина екземпляра, след това стотина; изглеждаше, че има четири различни вида и не след дълго Кейман го помоли да престане да носи. Имаше всички необходими проби, и половин дузина резервни от всеки вид във формалин, които да отнесе на Земята, а нежната му душа не му позволяваше да издевателства над екосистемите на Марс. Роджър започна да засажда отново някои от растенията близо до купола. Казваше си, че го прави, за да провери дали потокът енергия от генератора не оказва някакво вредно влияние върху местния живот.

Но в душата си разбираше, че си прави градина. Това беше негова планета и той се опитваше да я разкраси за себе си.

Излезе от купола, протегна се доволно под обилната топлина от Слънцето и от енергийния поток и провери батериите си. Те можеха да се дозареждат; той сръчно свърза изводите на собствения си компютър и на нежно мъркащия акумулатор в основата на купола и без да поглежда към спускаемия апарат каза:

— Тръгвам, Дон.

Гласът на Кейман веднага се отзова по радиото.

— Не оставай извън обсега на връзка повече от два часа, Роджър. Не ми се ще да идвам да те търся.

— Прекалено много се притесняваш — отвърна Роджър, като откачи и прибра изводите.

— Ти си само свръхчовек — изръмжа Кейман. — Не си бог. Можеш да паднеш, можеш да си счупиш нещо…

— Няма. Брад? Довиждане.

От вътрешността на тройния купол Брад погледна над високите до под мишницата му житни класове и махна с ръка. Фигурата му едва се различаваше зад обвивката на куполите; пластмасата не пропускаше най-вредните ултравиолетови лъчи, но също така замъгляваше и част от лъчите от видимия спектър

. Но Роджър можеше да го види как му маха.

— Внимавай. Обади ни се преди да излезеш от зоната на видимост, така че да знаем кога да започнем да се притесняваме.

— Добре, майко. — Беше любопитно, помисли си Роджър. Той всъщност изпитваше почти обич към Брад. Ситуацията го интересуваше само като абстрактен проблем. Дали това беше поради факта, че беше кастриран? В тялото му циркулираше тестостерон, отделян от стероида, имплантиран в него. Понякога сънищата му бяха на сексуална тематика, понякога сънуваше Дороти, но дълбокото отчаяние и гневът, с които живееше на Земята, тук, на Марс, бяха заглъхнали.

Намираше се почти на километър от купола, и продължаваше да тича леко под топлите слънчеви лъчи, всяка стъпка попадаше точно на място където щеше да намери сигурна опора и с всяка стъпка се издигаше уверено нагоре и напред. Визуалната му система работеше в режим на нискоенергийно наблюдение, като възприемаше всичко в подвижно зрително поле с формата на капка, като върхът й беше на мястото, където се намираше, а изпъкналата част, широка петдесет метра, се простираше на повече от сто метра пред него. Но не беше в неведение и за останалата част от околността. Ако се появеше нещо необичайно — най-вече ако нещо започнеше да се движи — той щеше да го види веднага. Това обаче не го откъсваше от размишленията му. Опитваше се да си припомни как е изглеждал сексът с Дороти. Лесно успя да извика обективните, физически параметри. Много по-трудно беше да си представи усещанията в леглото заедно с нея; все едно, че се опитваше да си припомни сетивната радост от шоколада, когато беше на единадесет, или първата марихуана, когато вече беше петнадесетгодишен. Много по-лесно можеше да почувства нещо, свързано със Сюли Карпентър, въпреки че, доколкото си спомняше, той никога не бе докосвал тялото й, с изключение на върховете на пръстите, дори и тях само случайно. (Разбира се, тя беше докосвала всяка част от неговото тяло.) От време на време мислеше за идването на Сюли на Марс. Първоначално тази мисъл го плашеше. След това започна да му става интересно и да очаква промяната. Сега… Сега, Роджър разбра, че иска това да стане по-скоро, а не след четири дни, когато трябваше да кацне, след като пилотът й приключи с тестването на 3070 и МХД генератора. Скоро. Бяха си разменили няколко банални поздрава по радиото. Искаше я по-близо. Искаше да я докосва…

Пред него се появи образът на съпругата му в същите къси панталони. „По-добре направи проверка, скъпи“ — напомни му тя.

Роджър спря и се огледа, в режим на пълна видимост при нормална спектрална чувствителност.

Намираше се почти на средата на пътя до планините, на повече от десет километра от купола и спускаемия апарат. Беше започнал да се катери и равнината преминаваше в хълмове; едва успяваше да види горната част на купола, а върхът на антената на спускаемия апарат над него приличаше на тънко острие. Без съзнателни усилия крилата му се отпуснаха зад гърба му подпомагайки насочването на радиосигнала, както викащият човек прави с ръцете си фуния около устата си.