Фредерик Пол - Човекът плюс

— Всичко е наред.

— Това е добре, Роджър, — отвърна гласът на Дон Кейман вътре в главата му. — След около три часа ще се стъмни.

— Зная. — След залез слънце температурата щеше рязко да спадне; след около шест часа можеше да достигне сто и петдесет градуса под нулата. Но Роджър и друг път беше излизал по тъмно и всичките му системи се бяха представили прекрасно.

— Ще се свържа с вас щом се изкача достатъчно високо по склона, за да мога да ви достигна. — обеща той, обърна се и отново се отправи към планината. Атмосферата беше по-мъглива от обикновено. Включи усещанията от рецепторите по кожата и установи, че вятърът се усилва. Пясъчна буря? Беше преживял и това, ако станеше лошо, щеше да се свие някъде, докато премине, но трябваше да бъде много страшна буря, за да се наложи действително да се крие. Усмихна се вътрешно — все още не се бе научил да прави това с новото си лице — и продължи да бяга с дълги скокове напред…

При залез слънце бе вече в сянката на планината, достатъчно високо, за да вижда ясно купола, намиращ се на повече от двадесет километра от него.

Пясъчната буря остана долу в ниското и като че отминаваше. На два пъти бе спирал за кратко и бе изчаквал, със събрани зад гърба му крила. Спря отново за рутинното. Събра крилете си зад себе си и извика по радиото:

— Дон? Брад? Вашето скитащо момче се обажда.

Отговорът прозвуча в главата му, дрезгавият и изкривен звук предизвикваше неприятно усещане, също като че търкаше зъбите си в стъкло.

— Сигналът ти е отвратителен, Родж. Добре ли си?

— Добре съм. — Но се поколеба. Статичното електричество от бурята предизвикваше смущения и в началото не беше сигурен, с кого от другарите си говори; след малко определи гласа като принадлежащ на Брад. — Може би веднага ще тръгна обратно.

Другият глас беше дори по-изкривен:

— Ще направиш щастлив стария свещеник, ако си тръгнеш, Роджър. Искаш ли да дойдем да те посрещнем?

— Не, по дяволите. Мога да се движа по-бързо от вас. Лягайте да спите; ще се видим след четири-пет часа.

Побъбри малко, след това седна и се огледа. Не беше уморен. Почти беше забравил какво е умора; спеше по час-два, предимно през нощта, дремваше от време на време през деня, повече от отегчение, отколкото от умора. Органичната част все още налагаше някакви изисквания върху метаболизма му, но никога вече не усети смазващата умора при продължително натоварване. Седна, защото му доставяше удоволствие да седи на оголената скала и да се взира през долината към своя дом. Дългите сенки на планината вече падаха над купола и само върховете от по-отдалечената страна все още бяха осветени. Ясно виждаше разделителната линия между деня и нощта; в рядката марсианска атмосфера сянката не беше дифузна. Почти виждаше как тя се премества.

Небето над главата му беше изумително красиво. По-ярките звезди се виждаха добре дори и на дневна светлина, а за Роджър това беше още по-лесно, но през нощта те изглеждаха фантастични. Ясно можеше да разграничи и различните оттенъци: стоманено синьото на Сириус, кървавото на Алдебаран, опушеното злато на Полярната звезда. Като разширяваше видимия спектър към инфрачервеното и ултравиолетовото, можеше да види нови, ярки звезди, чиито имена не знаеше; може би нямаха общоизвестни имена, тъй като освен него никой друг не ги беше виждал, с изключение на астрономите при използването на специални методи. Замисли се дали може да им дава имена; ако той беше единственият човек, който можеше да види ярката точка в Орион, имаше ли правото да я кръсти? Дали някой би се противопоставил, ако я нарече „Звездата на Сюли“?

Що се отнася до това, той можеше да види каква в момента е истинската звезда на Сюли… или по-скоро небесното тяло, защото, разбира се, Деймос не беше звезда. Той се вгледа в него и се опита да си представи лицето на Сюли…

„РОДЖЪР, СКЪПИ! ТИ…“

Торауей подскочи и се стовари на метър от мястото, където седеше. Крясъкът го бе оглушил. Дали беше истински? Нямаше начин да разбере; гласовете на Брад и Дон Кейман и симулираният глас на жена му звучаха еднакво познато в главата му. Дори не беше съвсем сигурен чий беше гласът — на Дороти? Но той си мислеше за Сюли Карпентър, а гласът беше толкова странно напрегнат, че можеше да бъде както на една от двете, така и на никоя от тях.

Сега не се чуваше никакъв звук, с изключение на неравномерния пукот, който издаваха скалите в резултат на резкия спад на температурата. Не усещаше студа като студ; вътрешните нагреватели поддържаха усещането за постоянна температура в тялото му и той продължаваше да се чувства също толкова добре и през нощта. Но знаеше, че сега е поне петдесет под нулата.