Фредерик Пол - Човекът плюс

— Ще прилича на Оберон — възкликна Брад весело, когато видя чертежите.

— Или на прилеп — измърмори Катлийн Даути.

Приличаха на крила на прилеп, още повече, че бяха катранено черни. Нямаше да стават за летене, дори и в рядката атмосфера на Марс, ако въобще там имаше такава. Представляваха тънко фолио с ниска структурна здравина. Но нали не бяха предназначени за летене, нито за каквото и да било друго натоварване. Трябваше само автоматично да се разперват и да се ориентират така, че да приемат в максимална степен слънчевото излъчване. Впоследствие конструкцията беше променена, за да позволи известна намеса от страна на Роджър, така че да може да използва крилата за балансиране, както въжеиграчите използват дългия си прът. В края на краищата, това беше огромна крачка напред в сравнение с „ушите“, които бяхме поставили на Уили Хартнет

Проектирането и изработката на слънчевите крила отнеха осем дни; ден по-късно раменете на Роджър бяха подготвени да ги приемат. С кожата нямаше никакви проблеми. При работата върху Уили Хартнет беше натрупан такъв опит, че екипите втъкваха новите присадки в тялото на Роджър със скоростта, с която хирурзите одираха собствената му кожа.

От време на време той се пробуждаше и се оглеждаше, като че ли с разбиране и интелигентност. Трудно можехме да бъдем сигурни. Посетителите му — те бяха непрекъснат поток — понякога му говореха, понякога идваха при него като при опитно зайче, което може да се обсъжда и манипулира с не повече човещина, отколкото колбата за титруване. Върн Скейниън се отбиваше почти всеки ден, за да се втренчи в оформящото се същество с нарастващо отвращение.

— Прилича на изчадие адово — мърмореше той. — Данъкоплатците биха го харесали!

— Внимавайте, генерале — изръмжа Катлийн Даути, намествайки масивното си тяло между директора и Роджър. — Откъде знаете дали не ви чува?

Скейниън сви рамене и се отправи на доклад в президентската канцелария. Когато си тръгна, влезе Дон Кейман.

— Благодаря ти, майко на целия свят — заяви той тъжно. — Оценявам твоята загриженост за приятеля ми Роджър.

— Да-а — смутено отвърна тя. — Това не е сантименталност. Нещастникът трябва да има малко самочувствие; ще му бъде необходимо. Знаеш ли колко с колко ампутирани и паралитици съм имала работа? И знаеш ли колко от тях бяха класифицирани като изключително тежки случаи, които никога няма да мръднат и един мускул или никога няма да могат сами да отидат до тоалетната? Със силата на волята се постига много, Дон, и затова е необходимо човек да има вяра в себе си.

Кейман се намръщи; състоянието на Роджър все още занимаваше мислите му.

— Да не искаш да спориш с мен? — остро продължи Катлийн, разбрала погрешно гримасата му.

— Ни най-малко! Сама разбираш — нима аз съм човекът, който ще оспори превъзходството на духовното над физическото? Просто съм благодарен. Ти си добър човек, Катлийн.

— О, глупости — изръмжа тя, без да изпуска цигарата от устата си. — За това ми плащат. А, всъщност ти още ли не си се качвал в стаята си? Пристигна окуражително писмо до всички нас от негово сиятелство генерала, така че не трябва да забравяме колко важно е това, което правим… и лек намек, че ако отложим датата на изстрелването, ще ни тикнат в концентрационен лагер.

— Като че ли ни е нужно напомняне — въздъхна отец Кейман, загледан в гротескната неподвижна фигура на Роджър. — Скейниън е свестен човек, но винаги смята, че това, което прави, е най-важното във Вселената. Само че този път може и да е прав…

Това беше правдоподобно твърдение. За нас не подлежеше на съмнение, че най-важното свързващо звено във всички сложни взаимоотношения между съзнанието и материята, които едно древно поколение учени бе нарекло „Гея“, лежеше там, плувайки върху флуидното си легло, приличащо на герой от японски филм на ужасите. Без Роджър Торауей изстрелването към Марс не би се осъществило навреме. Милиони хора могат да се питат какво значение има това. Но ние не си задаваме този въпрос.

Роджър беше в центъра на всичко. Около него бяха събрани и обединени всички усилия, необходими за оформянето му такъв, какъвто трябваше да бъде. В хирургичната зала Фрийлинг, Уайднър и Брадли вграждаха нови системи в тялото му. По-долу в помещението с марсианска атмосфера, където загина Уили Хартнет, тези системи се тестваха при марсиански условия. Понякога времето на бездефектна работа беше ужасяващо кратко; тогава, доколкото беше възможно, те биваха преправяни или дублирани, или в крайна сметка използвани със стискане на палци и молитви за добър шанс.