Фредерик Пол - Човекът плюс

— За какво?

— Че се опита да ме предупредиш. Оценявам го.

— Няма нищо — отвърна Роджър. Той поспря за момент, загледан в гърба на Брад, чудейки се откъде Брад знае нещо, което беше споделил само със съпругата си.

Ние бихме могли да му кажем — както бихме могли да му кажем още много, много други неща, а също и защо проучванията на общественото мнение показват това, което всъщност показват. Но това не беше нужно никому. Той можеше и сам да го разбере — стига да беше поискал.

Дон Кейман беше всестранна личност и никога не би зарязал някой проблем. По тази причина ние го взехме в проекта като специалист по планетата Марс, но това качество обхващаше и религиозната страна от живота му. Напоследък го притесняваше един религиозен проблем, скрит някъде в съзнанието му.

Той не му позволяваше да си свирука, докато внимателно се бръснеше около брадата си, оформена като тази на Дизи Гилеспи и разресваше косата си пред огледалото като някое момче от лъскава корица. Безпокойството му не намаляваше. Вгледа се в отражението си, като се опитваше да разбере какво го притеснява. След малко разбра, че едно от нещата е тениската му. Не вървеше за случая. Смени я с плетен четирицветен пуловер с поло яка, която достатъчно приличаше на свещеническа.

Вътрешният телефон иззвъня:

— Дони, готов ли си вече?

— Идвам след минутка — отвърна той и се огледа. Какво друго оставаше? Спортното яке лежеше върху стола до вратата. Обувките бяха лъснати. Ципът — закопчан. „Започвам да ставам разсеян“ — каза си той. Това, което го притесняваше, беше нещо около Роджър Торауей, към когото в момента изпитваше страшно съжаление.

Сви рамене, взе якето си, наметна го, излезе в преддверието и почука на вратата на женския метох, където живееше сестра Клотилда.

— Добро утро, отче — рече послушничката, която го въведе. — Седнете. Сега ще я повикам.

— Благодаря, Джес. — Той я изгледа с одобрение, докато не се скри в другия край на преддверието. Тесният прилепнал панталон й отиваше много. Кейман се наслаждаваше на неясното, прастаро чувство за порочност. Това беше дребен грях, като например ростбифът в петък. Спомни си родителите си, които упорито дъвчеха пържените дълбоко замразени миди всеки петък вечер, дори след всеобщото разрешение. И го правеха не защото вярваха, че е греховно да се яде месо, а просто защото храносмилателната им система беше дотолкова свикнала с рибата в петък, че не знаеха как да променят тази зависимост. Усещането на Кейман относно секса беше същото.

Отмяната на правилото за безбрачие не изтри генетичния спомен от хилядолетната традиция на свещеничеството, което се е правело, че не знае за какво му е сексуалният инструмент.

Сестра Клотилда влезе весело в стаята, целуна го по току-що обръснатата буза и го хвана за ръката.

— Ухаеш приятно.

— Искаш ли да изпием по чаша кафе някъде навън? — попита Кейман и я поведе към вратата.

— Не, Дони. Нека този път го прескочим.

Есенното слънце припичаше, усещаха се поривите на горещия вятър, който идваше от Тексас.

— Да сваля ли гюрука?

Тя поклати глава.

— Косата ти ще се разпилее. Всъщност няма значение, прекалено горещо е. — Размърда се на седалката, притисната от колана, и го погледна. — Какво има?

Той сви рамене, запали колата и я подкара към автоматичните алеи.

— Не мога да разбера. Чувствам се като че има нещо, което съм забравил да изповядам.

Клотилда кимна с разбиране.

— За мен ли?

— О, не, Тили! То е… съвсем не съм сигурен какво е. — Той пое ръката й несъзнателно, втренчил поглед през страничното стъкло. Докато пресичаха кръстопътя, съзря белия куб на сградата, в която се помещаваше проектът.

Не интересът му към сестра Клотилда го притесняваше, беше съвсем сигурен в това. Въпреки че харесваше меката тръпка на порока, нямаше никакво желание да се подиграва със законите на своята църква и своя Бог. Може би, помисли си, би могъл да наеме добър адвокат и да се бори, но не и да нарушава закона. Смяташе интереса си към сестра Клотилда достатъчно смел и онова, което можеше да произлезе, щеше да зависи от това какво позволява нейният обет, когато (и ако) някога му се случеше да я помоли да се освободи от него. Той не си падаше по безцеремонните отцепнически секти като клерикалните общини или възродените катари.

— Роджър Торауей? — попита тя.

— Не бих се изненадал — отвърна той. — Има нещо, свързано с измененията в сензорните му системи, което ме притеснява. Начинът, по който ще възприема света.