Фредерик Пол - Човекът плюс

— Мисля, че не разбирам, какво искаш да кажеш — осмели се да каже сестра Клотилда и попита: — Не си ли доволна?

Дороти бавно се извърна към сестрата.

— Доволна? — Тя остави фигурката и се наведе над бюрото. — Това е мечтата на всяко момиче, нали? Да намери своя герой, красив, привлекателен, известен и доста богат — и да го накара да полудее от любов, така че да я смята за най-прекрасната. Ето защо се ожених за Роджър. Не можех да повярвам, че съм такава щастливка. — Гласът й изтъня. — Май не знаете какво е да имате някой до уши влюбен във вас. Какво му е доброто на човек, побъркан от любов? Понякога, когато лежим в леглото и се опитвам да заспя, го чувам буден до мен, неподвижен, не смеещ да стане и да отиде до банята, толкова идиотски внимателен… Знаете ли, че когато пътуваме, Роджър никога не отива в банята преди да реши, че съм заспала или ако съм някъде другаде? Бръсне се веднага щом стане и не иска да го виждам с разбъркана коса. Бръсне се дори под мишниците, използва дезодорант по три пъти на ден. Той… той се отнася с мен все едно че съм Светата Дева, Дон! Това е нелепо. А той е такъв вече девет години.

Тя гледаше умолително свещеника и монахинята, които я слушаха безмълвно, изпълнени с безпокойство.

— И тогава — продължи Дороти — идвате вие и ми твърдите, че трябвало да го видя в момент, когато го превръщат в нещо ужасно и абсурдно. Вие и всички останали. Катлийн Даути намина снощи. Беше се натряскала до козирката ; изпаднала в мрачно настроение, след което решила да дойде и да ми каже с мъдростта, породена от бърбъна, че правя Роджър нещастен. Добре, тя е права. Вие също. Аз го правя нещастен. Но грешите ако смятате, че ако отида да го видя, ще го направя щастлив… О, по дяволите.

Телефонът иззвъня. Дороти вдигна слушалката, след това хвърли поглед към Кейман и сестра Клотилда. Изразът на лицето й, допреди миг почти умолителен, се промени и заприлича на порцелановите фигурки върху бюрото й.

— Извинете ме — каза тя, нагъвайки заглушаващите гласа меки пластмасови пластини около микрофона, и се обърна настрана със стола си. Говореше беззвучно, след това окачи слушалката и се извърна към тях.

— Ти ми даде материал за размисъл, Дороти — каза Кейман. — Но въпреки това…

Тя му отправи порцеланова усмивка.

— Но ти все пак искаш да ме посъветваш как да живея живота си. Е, добре, няма да можеш. Казахте каквото имахте да казвате. И двамата. Благодаря, че дойдохте. Ще ви бъда благодарна, ако си тръгнете. Няма какво повече да говорим.

Роджър лежеше Във вътрешността на големия бял куб на сградата, в която се осъществяваше проектът, с разперени ръце върху флуидно легло. Вече тринадесет дни лежеше така, повечето време в безсъзнание или неспособен да определи дали е в съзнание или не. Сънуваше. Можеше да се разбере кога сънува по бързите движения на очите, а след като те бяха отстранени — от потръпването на мускулните окончания. Някои от сънищата му бяха реалност, но той не можеше да направи разликата.

Ние пазим подробни записи от всяка секунда от живота на Роджър Торауей по това време. Едва ли имаше трепване на мускул или импулс на синапс, които да не са оставили следа върху някой монитор, и ние съвестно събирахме информацията и поддържахме непрекъснато наблюдение над жизнените му функции.

Това беше само началото. Направеното с Роджър през първите тринадесет дни не беше повече от стореното с Уили Хартнет. Но то не беше достатъчно.

След това екипите на хирурзите и специалистите по протезиране започнаха да вършат неща, които никога преди не са били правени с човешки същества. Цялата му нервна система беше преровена и всички главни нервни пътища — свързани с интерфейса на големия компютър на долния етаж. Това беше IBM 3070 с общо предназначение. Заемаше половин стая и все пак възможностите му не бяха достатъчни, за да се справи с цялата необходима работа. Той беше само временен заместител. На две хиляди мили оттук, в Ню Йорк, в заводите на IBM се изработваше специализиран компютър, който да може да се носи на гръб. Проектирането му беше най-трудната част ; ние продължавахме да променяме електронните схеми, дори след като вече бяха монтирани. Не биваше да надхвърля двадесет и пет килограма земно тегло, а габаритът му трябваше да бъде максимум петдесет сантиметра. Трябваше да работи с постояннотокови акумулатори, зареждани от слънчеви елементи.

Самите слънчеви елементи отначало представляваха проблем, но ние го решихме доста елегантно. Минималната им площ трябваше да бъде около три квадратни метра. Повърхността на тялото на Роджър, дори след преработките и добавянето на различни приспособления, не беше достатъчно голяма, за да осигури нужната енергия, дори при положение, че можеше да поглъща слабата слънчева светлина, достигаща до Марс. Решихме проблема, като проектирахме две огромни, ефирни, приказни крила.