Фредерик Пол - Човекът плюс

Сестра Клотилда стисна ръката му. Като психиатричен социален работник тя знаеше какво се вършеше в проекта, а и познаваше Дон Кейман.

— Сетивата са лъжовни, Дони. Така е казано в Библията.

— О, наистина. Но има ли право Брад да определя как да лъжат сетивата на Роджър?

Клотилда запали цигара и го остави да размисли. Едва когато наближиха търговския комплекс, тя каза:

— Следващата пряка, нали?

— Да — отвърна той и превключи на ръчно управление. Плъзна се към паркинга, все още завладян от мисли за Роджър Торауей. Проблемът със съпругата на Роджър бе сериозен повод за безпокойство. Но в главата му се очертаваше много по-страшен въпрос: как би могъл Роджър да направи съдбовния избор — кое е Правилно и кое е Грешно, след като информацията, върху която можеше да изгради решението си, щеше да бъде филтрирана през медиаторните вериги на Брад?

Надписът над витрината гласеше „КРАСИВИ ФАНТАЗИИ“. Беше малък магазин според стандартите на търговския комплекс, където залите на „Двете момчета“ заемаха седем хиляди и петстотин квадратни метра площ, а имаше и гигантски супермаркет. Но беше достатъчно голям, за да излиза скъп на собственичката си. Наемът, услугите, осигуровките, заплатите на тримата продавачи, двама от които на непълно работно време, щедрото възнаграждение на Дороти като мениджър — всичко това означаваше чиста загуба от почти две хиляди долара месечно. Роджър плащаше с удоволствие, въпреки че някои от нашите счетоводни модули му бяха доказали, че би му излязло по-евтино да дава на Дороти по две хиляди на месец.

Дороти редеше китайски порцелан върху щанд с надпис „Разпродажба на половин цена“. Тя кимна учтиво на посетителите си.

— Здравей, Дон. Радвам се да ви видя, сестра Клотилда. Искате ли да купите евтино няколко червени порцеланови чаши за чай?

— Красиви са — отвърна Клотилда.

— Наистина. Но не ги купувайте за метоха. От Управлението по храните и лекарствата наредиха да не се продават. Смята се, че глазурата им е отровна — при положение, че човек пие поне четиридесет чаши чай всеки ден в продължение на двадесет години.

— О, това е много лошо. Но… ти ги продаваш?

— Заповедта влиза в сила след тридесет дни — възкликна Дороти с усмивка. — Смятам, че няма да го кажете на пастора и монахините, нали? Но честно казано, продаваме чаши с такава глазура от години и досега не съм чула някой да е умрял.

— Искаш ли да пийнеш кафе с нас? — предложи Кейман. — В други чаши, разбира се.

Дороти въздъхна, сложи чашата в редичката и отвърна:

— Не, можем просто да поговорим. Елате отзад в канцеларията ми. — Тя ги поведе и подхвърли през рамо: — Във всеки случай зная защо сте тук.

— О? — възкликна Кейман.

— Искате да посетя Роджър, нали?

Кейман се настани в широкото кресло, обърнато към бюрото.

— Защо не го направиш, Дороти?

— Боже мили, Дон, какъв е смисълът? Той е безчувствен. Не би разбрал дали съм била там или не.

— Той е дълбоко упоен, наистина. Но има моменти, в които идва в съзнание.

— Търсил ли ме е?

— Разпитва за теб. Какво искаш да направи, да моли ли?

Дороти сви рамене, играейки си с керамична шахматна фигурка.

— Не ти ли е минавало през ума, че можеш да си гледаш само твоята работа, Дон?

Той не прие предизвикателството.

— Това и правя. Точно сега Роджър е най-незаменимият човек. Знаеш ли на какво е подложен? Бил е на хирургическата маса вече двадесет и осем пъти. За тринадесет дни! Вече няма очи. Нито дробове, сърце, уши, нос. Дори няма кожа, отстранена е цялата, малко по малко, сантиметър по сантиметър, и вече е заменена със синтетична материя. Жив е одран — някога хората са били превръщани в светци за това, а сега той не може да има дори собствената си жена…

— О, млъкни, Дон! — избухна Дороти. — Не знаеш какво говориш. Роджър ме помоли да не ходя при него, след като започнат операциите. Той смяташе, че няма да мога… Просто не искаше да да го виждам в такова състояние!

— Моето впечатление от теб — каза свещеникът меко — е, че си направена от много устойчива материя, Дороти. Не би ли могла да издържиш?

Тя се намръщи. За миг красивото й лице погрозня.

— Въпросът не е дали ще мога да издържа. Виж, Дон, знаеш ли какво е да си омъжена за човек като Роджър?

— Защо, сигурно е много добре, доколкото мога да предполагам — отвърна слисано Кейман. — Той е добър човек!

— Да, добър е. Знам това поне толкова, колкото и ти, Дон Кейман. Той е влюбен в мен до уши.

Настъпи мълчание.