Фредерик Пол - Човекът плюс

Вселената около Роджър като че ли се разширяваше като обвивките на лук. Малко по-далече в сградата беше гигантът 3070, който мъркаше и превключваше електронните си вериги, добавяйки нови подпрограми, които да отговарят на допълнителните възможности за възприемане, вграждани в тялото на Роджър с всеки изминал час. Извън сградата беше общността на Тонка, просперираща или западаща, в зависимост от състоянието на проекта, който осигуряваше работа и беше причината за нейното съществуване. Около Тонка се простираше Оклахома и бяха пръснати останалите петдесет и четири щата. Около тях пък — тревожният, сърдит свят, зает с размяна на арогантни политически ноти, и сграбчил живота чрез всяко едно от милиардите човешки същества, които го населяваха.

Хората, свързани с проекта, се бяха затворили в себе си и се бяха откъснали от света. Не следяха телевизионните новини, освен по необходимост, предпочитаха да не четат нищо друго освен спортните страници на вестниците. При високите обороти, при които живееха, не им оставаше и много време за подобни неща, но не това беше причината. Причината беше, че просто не се интересуваха от тях. Светът полудяваше, а изолацията им в големия бял куб на сградата на проекта изглеждаше реална и свещена, докато вълненията в Ню Йорк, боевете край Персийския залив и повсеместният глад в така наречените „развиващи се страни“ изглеждаха неуместна фантазия.

Те наистина бяха фантазия. Поне доколкото нямаха значение за нашето бъдеще.

И така, Роджър продължаваше да се променя и преражда. Кейман прекарваше все повече и повече време с него, всяка минута, когато можеше да се откъсне от задачите си в помещението с нормална марсианска атмосфера. Гледаше с любов как Катлийн Даути обикаля из стаята, сипейки пепел от цигарата си навсякъде освен върху Роджър. Но въпреки това все още беше притеснен.

Той приемаше необходимостта в Роджър да бъдат вградени медиаторни вериги, които да интерпретират и отсяват излишните входни сигнали, но все още нямаше отговор на важния въпрос: Ако Роджър нямаше да знае какво вижда, как тогава щеше да види Истината?

Времето застудя рязко и неочаквано. Промяната дойде като вълна студен полярен въздух, изтласкана от Алберта чак до Тексас. Предупрежденията за силни ветрове бяха причина ховерите да останат на земята. Онзи от участниците в проекта, които нямаха превозни средства на колела, бяха принудени да използват обществения транспорт, а по полупразните паркинги вятърът гонеше вълма изкоренени трънаци.

Не всички проявиха предпазливост и първото сериозно застудяване през годината докара доста простуди и настинки. Брад беше на легло. Уайднър боледуваше на крак, но не му позволяваха да влиза при Роджър за да не го зарази с незначителната си настинка, за която нямаше защитни сили. Повечето от работата остана в ръцете на Джонатан Фрийлинг, чието здраве се охраняваше почти толкова ревностно, колкото и това на Роджър. Катлийн Даути, непоклатимата стара дама, прекарваше часове наред в стаята на Роджър, като сипеше цигарена пепел и даваше съвети на сестрите.

— Отнасяйте се с него като с човек — нареждаше тя. — И се пооблечете преди да си тръгнете. Можете да показвате красивите си кълки по друго време — сега трябва да се пазите от настинка, докато имаме нужда от вас.

Сестрите не можеха да й противоречат. Те даваха всичко от себе си, дори и Клара Блай, чиито меден месец бе прекратен, за да замени една от болните си колежки. По усърдие не отстъпваха на Катлийн Даути, въпреки че, гледайки гротеската фигура, която се наричаше Роджър Торауей, трудно можеше да се повярва, че всъщност това е човешко същество, способно да изпитва тъга и да страда от депресия като тях.

Роджър започваше да проявява все по-ясни признаци на съзнание. Повече от двадесет часа на ден беше абсолютно неконтактен, или в полусънна замаяност от упойката; но понякога разпознаваше хората в стаята и дори им говореше разбираемо. След това отново изключваше.

— Бих искала да зная как се чувства — заяви Клара Блай на сестрата, с която беше на смяна.

Момичето погледна към маската, която бе всичко, останало от лицето му, с големи широко отворени очи, конструирани специално за него.

— Може би е по-добре да си починеш — каза тя. — Иди си в къщи, Клара.

Роджър чу; показаха го импулсите по екрана на осцилоскопа. Ако изучим телеметрията, бихме могли да добием представа какво ставаше в съзнанието му. Очевидно често усещаше болка. Но болката не беше предупреждение за нещо, на което трябва да се обърне внимание или подтик към действие. Тя беше просто част от живота му. Научи се да я очаква и да я приема, когато настъпи. Не беше наясно с много от нещата, които се отнасяха до собственото му тяло. Усещанията му все още не бяха успели да се справят с новата реалност. Не знаеше кога очите, дробовете, сърцето, ушите, носът и кожата му са били заменени или допълнени с други. Не можеше да улови нишките, които биха могли да му дадат някаква информация. Вкусът на кръв и гаденето в гърлото? Откъде можеше да знае, че това означава, че вече няма дробове. Мракът и тъпата болка в черепа, която не приличаше на никое главоболие, измъчвало го досега? Как можеше да обясни какво означава това, как можеше да различи отстраняването на цялата му зрителна система от изключването на светлината в стаята?