Фредерик Пол - Човекът плюс

Той погледна към асистентката, застанала на мястото на анестезиолога при нормална операция, и изръмжа:

— Нещо за Брад?

— В сградата е — отвърна тя.

„Тогава защо, по дяволите, не си домъкне задника тук?“ помисли си Фрийлинг, но не го изрече на глас, а само кимна. Поне се беше върнал. Каквито и неприятности да ги очакваха, на Фрийлинг нямаше да му се наложи да ги понесе сам.

Но колкото по-надълбоко в тялото проникваше, толкова повече се объркваше. Къде беше повредата? Какво беше убило Хартнет? Електронните елементи не изглеждаха дефектни; щом отстранеше някой от тях, го предаваше на инженерите, които го проверяваха на място. Проблеми нямаше. Физическата структура на мозъка също не даваше повод за съмнения.

— Възможно ли е киборгът да е умрял от нищо?

Фрийлинг се наведе, усещаше потта по челото си, избила от силните светлини, и по навик чакаше сестрата да я изтрие. Тя не беше там, спомни си той, и обърса челото си с ръкав. Продължи внимателно да отделя и отстранява плетеницата оптични нерви — по-скоро това, което беше останало от нея, защото по-голямата й част бе отстранена заедно с очите и заменена с електронни елементи.

Тогава го видя.

Първо, кръвта, просмукала се под бялата тъкан, съединяваща мозъчните полукълба. След това, сиво-бялата хлъзгава обвивка на артерията, с една издутина на фаталното място. Сърдечносъдов инцидент. Удар.

Фрийлинг спря дотук и напусна помещението. Останалото можеше да бъде свършено по-късно. Беше време за срещата.

Залата за конференции се използваше и като болнична библиотека, което означаваше, че по време на събрания не можеха да се правят справки. Около дългата маса бяха наредени четиринадесет меки стола, всичките заети, останалите присъстващи бяха насядали по сгъваеми столове, кой където свари. Две места стояха празни — местата на Брад и Джон Фрийлинг, които бяха излезли за няколко минути уж да вземат лентите с последните резултати, както обясниха на присъстващите, а всъщност, за да може Фрийлинг да разкаже накратко на шефа си какво се бе случило, докато той беше „на обяд“. Всички други бяха там, Дон Кеймън и Вик Самюелсън (сега издигнат за дубльор на Роджър — нещо, което явно не му се нравеше ), Тели Рамец, главният психиатър, всички от групата по сърдечно-съдови проблеми, които обсъждаха шепнешком нещо помежду си, важните клечки от административния сектор и две звезди. Едната беше Роджър Торауей, който беше седнал неудобно близо до председателското място и слушаше със замръзнала усмивка разговорите на останалите. Другата — Джед Грифин, довереният човек на президента за разрешаване на сложни критични ситуации. Титлата му гласеше „Главен административен помощник на президента“, но заместник-директорът се отнасяше към него като към папа.

— Можем да започнем всеки момент, мистър Грифин — разбърза се заместник-директорът. Грифин изкриви устни в усмивка и поклати глава.

— Не преди двамата да се върнат.

Щом Брад и Фрийлинг пристигнаха, всички разговори секнаха.

— Сега вече можем да започнем — изстреля Джед Грифин и в тона му пролича притеснението, споделяно от всички присъстващи. Ние, разбира се, също бяхме притеснени. Грифин не издържаше обзелото го безпокойство и се опита да го сподели със събралите се в залата:

— Вие не знаете — започна той, — колко близо беше току що проектът до прекратяване току-що. Не през следващата година или през следващия месец, не поетапно ограничаване, не спиране. Ликвидиране.

Роджър Торауей свали очи от Брад и насочи поглед към Грифин.

— Ликвидиране — повтори Грифин, — пълно ликвидиране.

Като че ли това му доставя удоволствие, помисли си Торауей.

— И единственото нещо, което го спаси — продължи Грифин, — е тук. — Той пръсна по кръглата маса нагънатите зеленикави листинги на компютърни разпечатки. — Американското общество настоява проектът да продължи.

Торауей усети как сърцето му се сви и едва в този момент разбра колко мимолетна е била надеждата му. За момент бе повярвал в отлагането на проекта.

Заместник директорът се прокашля.

— Доколкото знам, допитванията показваха, е, да речем, апатия по отношение на нашата работа.

— Предварителните резултати бяха такива, вярно е — поклати глава Грифин. — Но когато всичко приключи и компютърът изведе крайните резултати, се получи силна обществена подкрепа. Достатъчно реална, както мисля, че казват статистиците. Хората искат американец да живее на Марс. Така беше допреди последното фиаско. Един господ знае какво биха казали сега, ако се разчуе. Правителството няма нужда от безславен край или от нещо, което да го оправдава. Необходим е успех. Не мога да ви кажа колко много зависи от това.