Фредерик Пол - Човекът плюс

— О, не — настоя Торауей, решен да запази за себе си тази дребна задача. — Важно е да говоря лично с него.

— Доктор Торауей, аз наистина ви предлагам да оставите това на нас… — поде младият мъж.

Но Роджър вече беше обърнал гръб и излизаше навън, клатейки глава, без да го слуша. Реши да не телефонира, а направо да отиде с колата до мотела; ето една сериозна причина да се измъкне от лабораторията, за да събере мислите си.

Извън оборудваните с климатична инсталация помещения на лабораторията, времето в Тонка ставаше все по-горещо и по-горещо. Слънцето проникваше дори през тъмните стъкла на автомобила и изпълваше колата на Торауей с жега, с която охладителят трудно се справяше. Той караше неумело на ръчно управление, вземаше остро завоите и предните колела поднасяха. Стъклената фасада на петнадесететажния хотел сякаш насочваше слънчевите лъчи право към него, също като архимедовите огледала при обсадата на Сиракуза. С удоволствие се измъкна от подземния паркинг и взе ескалатора до фоайето.

Фоайето беше с височината на сградата, с наредени около него стаи, свързани с плетеница от висящи стълби и галерии. Човекът от рецепцията не бе чувал за доктор Александър Брадли.

— Опитайте с Бекуит — предложи Торауей, пробутвайки му и банкнота. — Той понякога не може да си спомни как се казва.

Никакъв резултат. Чиновникът или не можеше, или не искаше да го открие. Роджър излезе от фоайето, поспря под топлите слънчеви лъчи и се замисли какво да прави. Гледаше невиждащо към огледалната повърхност на езерото, което играеше и ролята на радиатор за климатичната инсталация на мотела. Помисли си, че може би трябва да опита да телефонира на Брад в апартамента му. Можеше да го направи от фоайето, но не му се искаше да се връща обратно. Или да се обади от телефона в колата, но това беше радиотелефон — съвсем не най-подходящото средство за дискретен разговор. Най-добре беше да си отиде в къщи и да телефонира оттам; нямаше да му отнеме повече от пет минути…

В този миг за пръв път му дойде на ум, че трябва да съобщи на жена си какво се е случило.

Това не беше задължение, което да очаква с нетърпение. Да разкаже на Дороти означаваше и сам по-добре да осъзнае какво всъщност става. Но Роджър беше свикнал с неизбежните неща, дори да са неприятни, и с ясно съзнание насочи колата към къщи и Дороти.

За нещастие Дороти не беше там.

Повика я от коридора, надникна в дневната, погледна към басейна зад къщата, провери и в двете бани. Дороти я нямаше. Без съмнение е на пазар. Беше неприятно, но нямаше какво да се прави. Тъкмо се канеше да й остави бележка, втренчен в прозореца, обмисляйки как да формулира една фраза, когато я видя да вкарва в двора двуместния си автомобил.

Отвори вратата, преди да е влязла.

Очакваше, че ще я изненада. Но не предполагаше, че ще замръзне на място, с вдигнати красиви вежди, неподвижна, без да трепне нито един мускул на лицето й. Приличаше на моментална снимка, направена в движение.

— Исках да поговоря с теб за нещо — започна Роджър. — Току-що идвам от „Черо-Стрип“, защото Брад…

Тя се съживи и каза мило:

— Нека вляза и седна.

Лицето й все още не изразяваше нищо, когато поспря в коридора, за да се погледне в огледалото. Избърса нещо от бузата си, оправи косата си и влезе в дневната. Седна без да си сваля шапката.

— Навън е дяволски горещо днес — отбеляза разсеяно.

Роджър също седна, опитвайки се да събере мислите си. Беше важно да не я изплаши. Веднъж беше гледал телевизионно предаване как да съобщаваме лошите новини: някакъв психиатър, нуждаещ се от повече пациенти, възлагаше на участието си в подобни програми надежди да привлече още някой и друг пациент в чакалнята си. Трябва да се подхожда внимателно, съветваше той. Дай на човека възможност да се подготви. Казвай му на час по лъжичка. Тогава Роджър намираше това за комично; спомни си за начина, по който го разказа на Дороти: „Сладурче, носиш ли си кредитната карта?… Е, ще ти трябва, за да си купиш черна рокля… Черна рокля за погребението… Погребението, на което трябва да отидем, а ти трябва да изглеждаш добре, защото е на… Е, в края на краищата тя беше доста възрастна. И знаеш, че не караше добре кола. Полицаят каза, че не е страдала, след като се е врязала в камиона. Баща ти го понася много добре.“ И двамата много се смяха.

— Моля те, продължавай — подкани го Дороти и извади цигара от кутията на масичката. Докато я палеше, Роджър видя пламъчето да потрепва и се изненада, че ръката й трепери. Остана учуден, но и някак доволен; очевидно тя се подготвяше за лоша новина. Винаги е била много проницателна, помисли си той с уважение, и изтърси: