Фредерик Пол - Човекът плюс

— И така, сър, проблемът е да започнем ли или не. Североамериканската отбранителна командна мрежа препоръчва изстрелване с възможност за отмяна на старта до петнадесет минути.

— Зле ми е — изръмжа президентът. — Как, по дяволите, са забъркали тази каша?

В момента Даш не беше в настроение да мисли за Китай; бяха му се присънили резултатите от неофициалното проучване на общественото мнение, които показваха спадане на популярността му до 17 процента. 61 процента от анкетираните наричаха управлението му „лошо“ или „много незадоволително“. Но това не беше сън, така показваше сутрешният политически брифинг.

Той бутна кафето настрана и мрачно се замисли върху решението, което сега, сам в целия свят, трябваше да вземе. Изстрелването на бойни ракети срещу големите градове на Нова Народна Азия на теория беше обратим процес: полетът им можеше да бъде спрян всеки момент, преди да достигнат целта, и да паднат безопасно в морето. Но на практика локаторите на Нова Народна Азия щяха да засекат изстрелването и един Господ знае какво можеха да сторят тези побъркани китайски педерасти. Стомахът го присви и му се стори че ще повърне. Първият му секретар го сгълча почтително:

— Доктор Стасен ви посъветва да не ядете зеле, сър. Може би трябва да инструктираме готвача да не прави повече тази супа.

— Не ми е до лекции сега — отвърна президентът. — Добре, гледай сега. Оставаме в състояние на готовност, докато не издам нови заповеди. Без изстрелване. Без репресивни мерки. Разбра ли?

— Да, сър — извинително отвърна човекът от министерството на отбраната. — Сър, имам няколко специфични запитвания, от Североамериканската отбранителна командна мрежа, от проекта „Човек плюс“, от адмирала, командващ…

— Нали ме чу! Никакви репресивни мерки. Всичко останало продължава по същия начин.

Първият секретар поясни вместо него:

— Официалната позиция на президента е, че инцидентът в Австралия е вътрешен проблем и не засяга националните интереси на Съединените щати. Състоянието ни на готовност не се променя. Държим под тревога всички системи, но не предприемаме действия. Така добре ли е, господин президент?

— Добре — отвърна Даш пресипнало. — А сега ще трябва да се се справиш за десетина минути без мен. Трябва да отида до тоалетната.

Брад смяташе да телефонира и да провери как вървят нещата с рекалибрирането, но толкова обожаваше къпането с момиче, забавлението при взаимното сапунисване, както и всички онези джунджурии, които предлагаше банята в хотел „Черо-Стрип“ — соли за вана, шампоани и дебели хавлиени кърпи. Стана три часа, докато реши да се върне на работа.

Но беше вече прекалено късно. Уайднър се бе опитал да получи разрешение за отлагане на тестовете от заместник-директора, който не посмя да го направи на своя глава и прехвърли отговорността във Вашингтон; оттам попитаха в президентската канцелария и получиха следния отговор: „Не можете, наистина не можете, повтарям, не можете да забавите този или кой да е друг тест“. Човекът, дал този отговор, беше първият секретар на президента. Докато отговаряше, той наблюдаваше проекцията на диаграмата, показваща „риска от война“ върху стената на кабинета на президента. Черната линия пред очите му се накланяше все по-стремително към червената ивица.

И така, продължиха с теста. Уайднър стискаше устни и се мръщеше. Нещата вървяха сравнително добре, докато всичко не рухна внезапно. Мислите на Роджър Торауей бяха някъде далеч, когато чу киборгът да го вика. Изправи се сред ръждивите пясъци, скафандър и с маска на лице.

— Какво става, Уили? — запита.

Огромните рубинени очи се обърнаха към него.

— Аз, аз не те виждам, Роджър! — изхриптя киборгът. — Аз… аз…

Олюля се и падна. Стана за секунди. Роджър не беше успял да направи и крачка към него, когато силна въздушна вълна го отхвърли към легналото чудовище.

Дон Кеймън отчаяно се беше втурнал от външния свят с налягане, еквивалентно на 2500 метра над морското равнище, в камерата с нормална марсианска атмосфера, без да изчака заключването на вратите. Просто ги беше оставил отворени. Вече не беше учен. Беше свещеник; падна на колене до разкривеното туловище на онова,което се наричаше Уили Хартнет.

Роджър втрещено наблюдаваше как Дон Кеймън докосва рубинените очи, прави кръст над синтетичната плът, шепнейки нещо, което не можеше да чуе. Нямаше и нужда. Той знаеше какво става.

Първият кандидат за киборг приемаше последно причастие пред очите му.