Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

Той жонглираше с монетите, само понякога поглеждаше да види дали тя все още се усмихва. Помириса дима от пурата на Хайдел. Усети как Сандау се движи из мозъка му.

— Значи с това си я ударил — каза. — Сега разбирам …

Мисълта му внезапно секна.

Той отново изпусна монетите, когато значението на думите достигна до съзнанието му.

— Не! — извика. — Не ми казвай, че онова нещо отиде в Джакара, защото аз го ударих с ума си! Аз…

— Не — отвърна Сандау може би твърде прибързано. — Не. Момичето беше идеално за целите й и имаше отворен канал …

— … предоставен от мен — намеси се Шинд.

— Нищо не е сигурно — каза Сандау. — Не търсете виновни. Не е нужно да има външен стимул за такова прехвърляне. Знам за още един подобен случай. Животът е достатъчно сложен, за да търсите още вини. Забравете за това.

— Направи го пак! — каза Джакара.

— Малко по-късно — отговори й Сандау, стана и бавно я вдигна на крака. — Улови се за него! — и той постави ръката й в ръката на Моруин. — Шинд ми казва, че издирващата група се приближава, и виждам, че е прав. Нямам желание да се замесвам. Можете да дойдете с мен, ако споделяте чувствата ми. — Той се обърна. — Виждам, че искате, и най-добре да тръгваме. Корабът ми е натам.

— Чакай!

— Какво има?

— Командорът — каза Моруин. — Малакар. Къде е той?

— Зад онези скали. На около двадесет метра. Издирвачите скоро ще го открият. Нищо не можем да направим.

Но Моруин се обърна и тръгна към скалите.

— Аз не бих я водил там!

Той спря.

— Сигурно си прав. Ти я отведи. Тръгвайте без мен, ако се наложи. Трябва да го видя още веднъж.

— Ще те почакаме.

— Издирвачите са съвсем близо!

— Знам .

Бурята възвърна яростта си, но се изви малко по-нататък, на югоизток.

— Благодаря за пурата… сър.

— Франк. Наричай ме Франк.

— Ще изглежда, сякаш е било извършено убийство, нали знаеш?

— Няма да е първото нерешено убийство в историята .

— Когато разберат кой е …

— … ще стане скандал. Да. Помисли за възможните слухове. За политическо убийство. Той щеше да е доволен да разбере, че със смъртта си може би е постигнал повече за ДАЙНСО, отколкото с всичко, което е направил след войната.

— Как така?

— Ще има гласуване за статут на Лига, изненадващо, в края на настоящото заседание. Чувствата, предизвикани от смъртта му, може да се окажат полезни. Някога той бе популярна личност. Герой.

— И беше уморен и твърде озлобен. Каква ирония…

— Да. Слуховете ще изискват внимателно манипулиране. Възстановяването на родната планета като част от ДАЙНСО също трябва да помогне. Още няколко години няма да мога да се захвана с тая работа, но ще избера най-подходящия момент да я обявя. Търговски договори, върху които работя отдавна, също ще бъдат обявени.

— Значи е истина това, което казват за теб .

— Какво?

— Нищо… Какво ще стане с фон Хаймак?

— Това зависи от него. Но ще се погрижа първо да говори с Пелс. Ако желае, може да дойде в клиниката на Хоумфрий, а Пелс може да остане в орбита и да поддържа връзка с персонала. Всъщност като един от малкото хора, които имат представа какво наистина стана тук, мисля, че това ще бъде чудесно място за него — поне до гласуването. И — да, роден съм на Земята, много отдавна.

— … мека — каза Джакара, навеждайки се да погали Шинд.

— И топла — добави Шинд. — Много е полезна за това време. Мисля, че Джон се връща. Защо не му кажеш къде искаш да отидеш?

Джакара се вгледа в приближаващата фигура, после извика:

— Джон, заведи ме пак в замъка с огненото блато! На Земята.

Моруин я хвана за ръката и кимна.

— Да вървим — каза той.

Един ден дойде пролет, завихрена и изпъстрена, мека, зелена и кафява, влажна; птици се виеха в синевата, извивайки възбудени въпросителни трели; бризът носеше сол и хлад откъм морето, което се вълнуваше по същия начин, както преди пет хиляди години; огньовете на планетата бяха затворени в подходящи камери далеч под краката им, докато те вървяха бавно сред дърветата, из полята, по току-що измитите хълмове.

Докато вървеше в сферата на своето желание, той мислеше за Пелс, защото мислеше за музика, невидима, безтегловна, следваща своята собствена логика. Не помисли за Франсис Сандау, за Хайдел фон Хаймак или дори за командора, защото тя току-що бе казала: „Денят е чудесен.“ „Да — помисли си той, — облаче в небето, катеричка на клона, момиче, това е прекрасно, това е прекрасно.“