Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

Тогава в ума на Малакар се появи едно бодящо усещане и Сандау бързо изпразни съзнанието си, за да се оттегли незабелязано. Дори не изруга, защото не трябваше да има никаква емоция, никакво издайническо ехо от чувства. Трябваше да стане така, сякаш той не съществува. Никаква реакция, никакъв отговор, каквото и да става. Дори и тогава…

Странно усещане. Двама телепати едновременно изследват един и същи обект. Единият се крие от другия…

Сандау пасивно отбеляза размяна на мисли между Шинд и Малакар и мигновено научи за целите и за движението им, без изобщо да реагира. Когато размяната приключи, умът му още веднъж се раздвижи, изтегли се назад, направи преценка. Леко се докосна до ума на Джакара, после се отдръпна, почти наранен от присъствието на Шинд в нея.

Извади още една пура, запали я.

„Сложно, по дяволите! — реши той. — Търсачите отляво, все още далеч, но идват насам. Малакар отдясно. Шинд може да ме засече по всяко време, ако не съм внимателен. И някъде отпред вероятно е моят човек…“

Тръгна бавно, паралелно на Малакар и Джакара, извън обхвата на детектора, леко докосвайки периферията на съзнанията им, едно след друго, на половинминутни интервали, започна от Малакар.

Да ги остави да го открият и после да им го отнеме? Чудеше се. Но те може да не… Пък и… Не…

А после въпросите му станаха ненужни.

Забързан, Моруин се спъна, когато опита да спре рязко. Беше се изкачил на скалисто било, изпреварвайки Шинд, и през полуосветената вихреща се мъгла бе съзрял човека, слаб, почернял, с тояга в ръка, застанал неподвижно, загледан в него. Нямаше съмнение, че това е той, и Моруин се обърка при внезапното му появяване. Когато се овладя, откри, че Шинд отново е в ума му.

— Това е нашият човек! Убедена съм. Но нещо не е наред. Той знае! Той…

Тогава Моруин притисна главата си с ръце и падна на колене.

Никога преди не бе чувал някой да крещи в ума му.

— Шинд! Шинд! Какво става?

— Аз… аз… Тя ме удари! Ето…

Съзнанието му се въртеше като мъглите, до него достигна наслагване на образи и цветове, надигащи се и смесващи се с яснота и яркост, които унищожиха способността му да разграничава реално от нереално. Изменяща се синева покри всичко и в средата й безброй сини жени танцуваха диво, калейдоскопично; и докато осъзна, без никакво рационално основание, че тяхното множество е единствено някаква символна илюзия, те започнаха да се разпадат, да се обединяват, да се сливат, нарастваха все повече и повече, завладяващи, могъщи. Тогава започна да усеща, че люшкащите се жени го разглеждат. После те се превърнаха в две: едната — слаба, нежна и прекрасна, мадона на състраданието; другата — подобна и все пак различна на вид — притежаваше излъчване, което той можеше да определи единствено като застрашително. После и тези две жени се сляха в една, която притежаваше изражението и външността на втората. Извисяваща се сред сини светкавици, тя се взираше с немигащи очи, може би без клепачи, и за миг те смъкнаха от него плътта и разума му, ужасиха го със своята първична, ирационална сила.

— Шинд! — изкрещя той, пистолетът се оказа в ръката му и той стреля.

Вълна от нещо като смях премина през него.

— Тя ме използва! — крещеше Шинд. — Аз… Помогни ми!

Изпразненото оръжие се изплъзна от пръстите му. Той се озова посред сън, космически кошмар. Движещ се без движение, мислещ без мисли, умът му се сви по навик и както при оформянето на сънищата той сграбчи образа и разпростря волята си. Подтикван от ужаса, който се разгаряше като огън из цялото му същество, откри, че владее сила, която никога преди не бе притежавал, и я запрати срещу надсмиващото се нещо с форма на жена.

Изражението й се промени, изчезнаха всички следи от присмех, фигурата се сви, разкриви се, стопи се и се завърна, стопи се и се завърна. При всяко изчезване той поглеждаше човека, проснат сега на земята.

Болезнен вой запълни ума му. После воят изчезна, тя изчезна, накрая и самият той.

— Спри!

Малакар се обърна.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — рече тя. — Но свършихме работата си тук. Време е да се върнем на кораба. Заминаваме.

— Какво говориш? Какво е станало?

Джакара се усмихна.

— Нищо — отговори тя. — Вече нищо.

Но докато я гледаше, той осъзна, че нещо беше променено. Трябваше му миг да осмисли впечатленията си. Първото нещо, което го порази, бе спокойният й вид. Хрумна му, че никога не е виждал чертите на Джакара приятно оживени и че стойката й, цялото й поведение винаги дотогава бяха сковани, напрегнати, полувоенни. Гласът й също се бе променил. Освен че бе станал по-мек, по-гърлен, сега звучеше осезаемо повелителен, предразполагащ, гъвкав.