Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

— Издирващите групи достатъчно близо ли са, за да можеш да ги усетиш?

— Не. Получавам тази информация единствено от ума на Малакар. Изглежда, търсачите са на около четири мили северно от нас и още по-далеч на изток.

— Този Пелс, когото спомена… Той същият доктор Пелс ли е?

— Така изглежда. Доколкото разбрах, той е в орбита точно над нас в този момент.

— Защо?

— Изглежда, ръководи всичко .

— Предполагам, че също търси Х .

— Вероятно .

— Значи знаят, че един човек е причинител на заразата, и го търсят по същото време и на същото място, а това не ми харесва, Шинд. А и тоя Пелс е замесен. Ако реша да постъпя както ти предложи, може да имаме повече неприятности, отколкото очаквахме.

— И аз мислех същото. Дойде ми наум, че може би е най-безопасно да потърсим начин да предадем това същество на търсачите на Пелс. Ако те го арестуват, проблемът ни е решен.

— Как предлагаш да направим това?

— Да го хванем, да го вържем. Да привлечем вниманието им към него. Ако не успеем, ти го убиваш и твърдиш, че е било при самозащита. Те го смятат за ненормален, така че ще изглежда правдоподобно.

— Ами ако Малакар го открие първи?

— Тогава ще трябва да измислим нещо друго. Например злополука.

— Не ми харесва това .

— Знам. Да имаш по-добра идея?

— Не .

Те продължиха да вървят повече от час, изкачиха се по-високо и излязоха от бурята на по-топло и чисто място, по-равно, макар и все още набраздено от пукнатини и застлано с камъни. Тъмни фигури от време на време прелитаха над тях, издавайки високи чуруликащи звуци. Вятърът продължаваше да духа от запад.

Моруин свали пончото си, сгъна, го, нави го и го закачи на колана си. Извади кърпа и изтри лицето си.

— Пред нас има някой — каза му Шинд.

— Нашият човек?

— Много е възможно .

Той откопча кобура на пистолета си.

— Възможно ли? — каза. — Ти си телепатът. Прочети мислите му.

— Не е лесно. Хората обикновено не си мислят кои са, когато се разхождат — а и никога не съм срещала този човек.

— Бях останал с впечатлението, че можеш да четеш нещо повече от повърхностни мисли.

— Знаеш, че мога. Също така знаеш, че влияят много фактори. Той все още е на доста голямо разстояние, а умът му е обезпокоен.

— Какво го тревожи?

— Усеща, че е преследван .

— Ако е фон Хаймак, е съвсем прав. Но се чудя как ли е узнал.

— Не е съвсем ясно. Той е в необичайно състояние на ума. Изключително силна параноя, бих казала — и страст към смъртта, към болестта.

— Разбираемо, естествено .

— Не и за мен, не съвсем. Изглежда, осъзнава какво върши и се наслаждава на това. Носи в себе си усещането за божествена мисия. И е някак си замаян. Да, това е нашият човек.

— С куп защитни механизми .

— Възможно, възможно …

— На какво разстояние е пред нас?

— На около половин миля .

Моруин продължи по-бързо, очите му бяха втренчени в мрака.

— Бях във връзка с командора. Мислеше, че инструментите му са открили някой, но очевидно е било само животно. Излъгах го за нашето местоположение.

— Добре. Какво прави X сега?

— Пее. Умът му е запълнен с песента. Нещо пейанско.

— Странно .

— Целият е странен. За миг бях сигурна, че осъзнава присъствието ми в ума си. След това усещането изчезна.

Моруин ускори крачка.

— Искам да приключа с това — рече той.

— Да .

Те бързаха напред, почти тичаха.

Франсис Сандау си отдъхна. Мартлиндът — вече невидим, макар и все още в обхвата на ума му — продължи да пълзи, след като бе минал покрай Малакар и Джакара. Когато това стана, той се бе оттеглил извън обхвата на детекторите им. Надникна бързо в ума на Малакар и установи, че той също си бе отдъхнал, след като бе приел, че животното е задействало инструментите.

„Трябваше да съм по-внимателен — помисли си Сандау. — Няма извинение за такава грешка. Ставам твърде самоуверен в своите собствени светове. А тази работа изисква умелост, не сила. Трябва да заблудя инструментите му… Ето така!“

Докато крачеше бързо, той още веднъж надникна в мислите на Малакар и на Джакара…

„Ожесточен, толкова ожесточен е станал — реши той. — Момичето също мрази, но при нея това е детинщина. Чудя се дали наистина биха го направили, ако осъзнаваха напълно какви ще са последствията. Не може да е загубил способностите си за анализ, така че да вижда единствено смъртта, а не умирането. Интересно, ако е минал голямо разстояние пеша, тогава може би е видял резултатите от движението на фон Хаймак. Дали ще продължава да изпитва същите чувства? Променил се е дори за краткото време, откакто се срещнахме на Дейба — а не може да се каже, че тогава беше податлив и разумен.“