Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

Докато търсеше подходящия въпрос, той просто каза:

— Не разбирам.

— Естествено, че не — отвърна тя. — Но няма причина да продължаваш да търсиш. Това, което искаше, е тук. Човекът фон Хаймак вече не ти е нужен, защото аз си намерих по-добро място. Харесвам Джакара — тялото й, простичката й страст — и ще остана в нея. Заедно ще постигнем всичко, което желаеш. И повече. Много повече. Ще получиш чумите и смъртта, които желаеш. Ще видиш тази болест, живота, излекувана от това, което ще стане. Да се върнем на кораба и да отидем в някое населено място. Докато стигнем, аз ще бъда готова. Ще станеш свидетел на зрелище, което ще задоволи дори страст като твоята. А това ще е само началото…

— Джакара! Нямам време за шеги! Аз…

— Не се шегувам — каза тихо тя, приближи се към него и постави ръка върху лицето му.

Прокара пръсти по бузата му, спря ги върху слепоочието. А след това той бе парализиран от видението на касапницата, което се понесе из ума му. Мъртвите, умиращите бяха навсякъде. Симптомите на болест след болест се мяркаха пред очите му върху безчетни трупове. Видя как цели планети се гърчат в лапите на епидемии, видя светове безмълвни и оголени, без следа от живот, улиците, къщите, сградите, мъртвите ниви, изпълнени с трупове, тела плуваха в пристанищата им, запушваха канавки и потоци, издути, разлагащи се. Тела от всякаква възраст и пол лежаха разпръснати, сякаш след смъртоносна буря.

Призля му.

— Господи! — изрече накрая. — Какво си ти?

— Видя каквото видя и все още не знаеш, така ли?

Той се отдръпна.

— Тук има нещо неестествено — изрече накрая. — Синята богиня, за която говореше Сандау…

— Какъв късметлия си! — каза му тя. — И аз също. По възможностите си ти далеч превъзхождаш моя предишен поклонник и имаме общи цели…

— Как съумя да завладееш Джакара?

— Твоят слуга Шинд беше свързан с ума й, когато я срещнах. Предпочетох я пред мъжа, когото познавах. Дойдох тук. Хубаво е пак да съм от женски пол.

— Шинд! Шинд! — зовеше той. — Къде си? Какво стана?

— Слугите ти не са добре — рече тя. — Но повече нямаме нужда от тях. Всъщност те трябва да бъдат изоставени. Особено човекът Моруин. Ела! Да се връщаме на кораба.

Но слабо, съвсем слабо, като куче, драскащо по врата, Шинд докосна съзнанието му.

— … прав… Сандау беше прав… Видях разум… отвъд представите ми… Унищожи… я…

Все още потресен, Малакар посегна към кобура си…

— Жалко — каза тя. — Щеше да бъде приятно. Но сега вече мога да се справя и сама — и за съжаление ще трябва.

… и разбра, че е закъснял, защото пистолетът на Джакара вече бе в ръката на непознатата.

Черна вълна издигна парцали съзнание, пропаднаха, надигнаха се отново. Понесоха се нагоре. Пак пропаднаха. Издигнаха се…

Погледът на Моруин попадна върху пистолета.

Дори още преди да осъзнае кой е, ръката му го сграбчи. Допирът на дланта до студения метал означаваше сигурност и спокойствие.

Примигвайки, той видя пътеката към реалността, тръгна по нея, надигна глава.

— Шинд? Къде си?

Но Шинд нито отговори, нито се виждаше.

Обърна се и загледа проснатата фигура на човека, може би на двадесетина стъпки. По него имаше кръв.

Изправи се и тръгна натам.

Човекът дишаше. Главата му бе извърната с тила към Моруин, дясната ръка — гротескно извита, пръстите му се гърчеха.

Джон постоя над него за момент, после го заобиколи, коленичи и се взря в лицето му. Очите на човека бяха отворени, но погледът му блуждаеше.

— Чуваш ли ме? — попита той.

Мъжът рязко издиша, намръщи се. В очите му се появи светлина и те помръднаха, спряха се върху Моруин. Лицето му беше надупчено, набраздено, жълтеникаво, покрито с незараснали язви.

— Чувам те — промълви тихо той.

Моруин стисна по-здраво пистолета.

— Ти ли си Хайдел фон Хаймак? — попита. — Ти ли си човекът, наричан X?

— Аз съм Хайдел фон Хаймак.

— Но ти ли си X?

Човекът не отговори веднага. Въздъхна, после се закашля. Моруин погледна раните му. Изглежда, бе улучен в дясното рамо и в дясната ръка.

— Бях… бях болен — изрече накрая. После се закашля със сухи, дрезгави хрипове. — … сега се чувствам добре.

— Искаш ли вода?

— Да!

Моруин прибра пистолета в кобура, отвори манерката си, внимателно повдигна главата на мъжа и започна да сипва вода в устата му. Мъжът изпи половината манерка, преди да се закашля и да се отдръпне.

— Защо не каза, че си жаден?

Човекът погледна пистолета, усмихна се леко, повдигна здравото си рамо.