Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

Гръмотевиците заглъхнаха. Ветровете замряха. Дъждът внезапно престана. Натежалият от мъгла въздух изведнъж стана неестествено неподвижен.

— Вече не улавям нищо — каза Шинд. — Сякаш се превърнаха в две статуи.

— Шинд, къде си сега — физически?

— Доближавам се до тях. Откакто дойдох на себе си, се придвижвам към тях. Надявах се, че все нещо ще мога да направя. Но сега е просто въпрос на любопитство. Ние сме само на четвърт миля от вас.

— Надзъртал ли си скоро в ума на фон Хаймак?

— Да. Той още е в състояние на депресия. Безвреден е…

— Какво ще правим с него сега?

— Търсачите се приближават. Предполагам, че можем да ги оставим да го открият.

— Мислиш ли, че ще му направят нещо?

— Трудно е да се каже. Групата, която улавям, гледа на всичко това като на работа, но има няколко гневни, неуравновесени типове… Чакай! Те отново се движат! Тя вдига ръка и започва да говори. Той също жестикулира и се присъединява към това, което тя казва. Сега…

Небето сякаш се срути в заслепяващ пламък, трясъкът от гръмотевицата, която последва, бе най-гръмкото нещо, което някога бе чувал. Когато усещанията му най-после се възстановиха, той разбра, че дъждът е продължил и че усеща вкуса на кръв от прехапаната си устна.

— Сега какво стана, Шинд? — попита.

Отново мълчание.

После Моруин каза:

— Хайдел, другите, които те търсят, са доста близо до нас… истинските. Разбира се, те искат да те открият, за да спрат епидемиите.

— Тогава всичко ще свърши. Аз усещам промените в себе си. Познавам усещането за безопасност и то настъпва. Всъщност още съвсем малко.

— Но тъй като ти си единственият, който знае за това чувство, те без съмнение ще искат да те арестуват. Разбрах, че доктор Ларман Пелс е във връзка с преследвачите ти. Той вероятно ще те постави под карантина, ще те изучава. Така че може би ще намериш желаното усамотение.

— Може би?

— Мисля си за търсачите. Някои от тях може да са загубили роднини, приятели…

— Сигурно си прав. Да имаш предложения — освен просто да ги избегнем?

— Още не. Ако само знаехме?

— Мисля, че всичко е решено — рече Шинд.

— Какъв е изходът?

— Не мога да разбера. И двамата са в безсъзнание.

— Ранени ли са?

— Изглежда резултат от някакъв вид физически шок, така че не мога да съм сигурна. Може би трябва да дойдеш вече. Джакара ще има нужда от теб.

— Да. Как да те открия?

— Отпусни ума си и ме остави да те насочвам. Ще те доведа при себе си.

— Но не бързай много. Хайдел не може да върви бързо.

— Защо ни е нужен?

— Не е. Ние сме му нужни.

— Добре. Идвай.

— Е, Хайдел — каза той, — време е.

Те се надигнаха заедно, наметнати с пончото и облегнати един на друг, тръгнаха през мъглата и дъжда, влагата осейваше с капки лицата им, а отново появилият се вятър духаше в гърбовете им.

Когато най-после стигнаха до тях, Моруин откри Шинд до човека Сандау, който седеше, хванал ръката на Джакара, и я придържаше откъм гърба с другата си ръка.

— Тя добре ли е? — попита Моруин.

Сандау погледна Шинд, после Моруин. След това каза:

— Физически, да.

Джон пусна фон Хаймак, който седна на един камък.

— Дай му това — каза Сандау.

— Какво?

— Пура. Той би искал да пуши.

— Да. Колко сериозно?…

— И двамата разгледахме мислите й — рече Шинд. — Тя се е пренесла в детството, в малко по-щастливо време.

— Но зле ли е?

— Виж дали ще те познае .

— Джакара? — рече той. — Как се чувстваш? Аз съм Джон… Добре ли си?

Тя обърна глава и го погледна. После се усмихна.

— Как си? — попита той.

— Нещо проблесна в ума й — каза Шинд.

Той протегна ръка. Тя се отдръпна, сведе очи.

— Аз съм Джон. Почакай.

Той бръкна в джоба си, извади шепа монети, подхвърли ги във въздуха. Те се завъртяха лудо, събраха се, построиха се във фигура. Образуваха елипса и затанцуваха пред нея, движеха се все по-бързо и по-бързо. Тя вдигна очи и ги загледа. Усмихна се отново.

По челото му изби пот, докато те продължаваха да се въртят, да се ускоряват, да се обръщат.

— Това рекорд ли е? — попита тя.

Монетите със звън се разпръснаха по земята.

— Не знам. Не ги броих. Така мисля. Значи си спомняш.

— Да. Направи го пак… Джон.

Монетите се издигнаха, увиснаха, започнаха безредно да се движат пред нея.

— Наистина си спом…

— Не я карай да си спомня нищо. Тя иска да се разсее. Не иска да си спомня. Полека. Продължи да я разсейваш.