Патрик Лий - Проломът

Това не можеше да е част от шибания план. Как беше възможно Шепот да позволи подобно нещо?

Обърна се. Погледът му се насочи към стоманената кутия с дръжка на метър и половина от него. От процепа струеше синя светлина.

Не направи крачка към нея. Очите му се спряха върху нещо друго, което го накара да замръзне.

Пистолет. Увиснал във въздуха. На метър от него. Насочен към лицето му.

В коридора настъпи мълчание. Дори писъците на Джакли престанаха. Пистолетът висеше непоклатимо в нищото.

— Но аз направих всичко, което ми каза той — промълви най-сетне Пилгрим и чу треперенето на собствения си глас. — До най-малката подробност.

— И точно затова си тук — произнесе нечий глас.

Пилгрим видя блясъка от дулото, но не доживя да чуе гърмежа.

Можеше да остави всичко да приключи сега.

Пилгрим бе мъртъв. Шепот се намираше в кутията си. Можеше да изчака Пейдж и останалите да слязат. Точно сега те тичаха надолу по стълбите от трийсет етажа по-горе. Щяха да пристигнат след две-три минути.

Можеше да остави всичко да приключи просто така.

Само че не бе в състояние.

Защото Шепот се бе намирал на свобода през всичките тези години и бе пускал из целия свят пипалца, които се събираха точно в този момент. На път беше да се случи нещо много голямо, независимо дали той щеше да го остави в кутията му, или не. Усещаше го. Всичко, което бе извършило това нещо през двайсетте години, откакто бе на Земята, беше имало една-единствена цел — да постави Травис в този коридор, в този момент, сам.

За това си имаше причина.

Време бе да разбере каква е тя.

Приклекна, остави пистолета, отключи стоманената кутия и я отвори. Синята светлина блестеше ослепително. Травис свали горнището на невидимия костюм, пусна го до стената и с голата си ръка вдигна Шепот.

Този път ефектът на опиянението липсваше. Нямаше го еротичното чувство, избутващо настрани логиката и волята му. Просто гласът на Емили Прайс, спокоен и отмерен.

— Здравей, Травис.

— Здравей — каза той.

— Колкото и невероятно да изглежда, наистина не ми е до ебаване. Какво ще кажеш направо да пристъпим по същество?

— Добре — каза Травис.

— След малко повече от три минути от Пролома ще излезе нещо много важно. Единица нула шест девет седем. Много е важно да си там и да я вземеш. Самичък.

— Какво представлява тази единица?

— Ще видиш. Време е да тръгваш надолу, Травис. Докато слизаш, ще ти кажа всичко, което имам право да ти разкрия.

Травис погледна вратата на стълбището, през която след около минута щяха да пристигнат Пейдж и колегите й. Мина покрай нея, влезе в шахтата и стъпи на стълбата. До Q51 се стигаше само с асансьор.

Шепот не му пречеше да се спуска; Травис освободи два пръста от заетата си ръка, за да се хваща за скобите. Синята светлина запулсира с ритъма на сърцето му, осветяваше стените на шахтата.

— Ще ти разкажа историята на живота ти такава, каквато щеше да бъде, ако не се бях намесил и не бях започнал да променям нещата — каза Шепот. — Петнайсет години в затвора. Излизаш. Не се местиш в Аляска. Включваш се в софтуерния бизнес на брат си в Минеаполис. Той ти показва как се правят нещата. Учиш се много бързо. Оказва се, че програмирането е просто друг вариант на детективска работа, а ти си природно надарен за нея. Всичко се свежда до причинно-следствени връзки и разсъждения ако тогава, погледнати през призмата на творчеството. Талантът ти неимоверно подобрява прохождащата система за изкуствен интелект на брат ти, Уайтбърд. През годините тя се развива на скокове, като имената на новите версии съответстват на цветовете на коланите от бойните изкуства, точно като старите осембитови игри, върху които я тествате. Първата версия е Уайтбърд. Втората — Йелоубърд, третата — Грийнбърд. Към април две хиляди и четиринадесета брат ти е прехвърлил проекта изцяло на теб. Ти създаваш Блубърд и „Сони“ я купува за двеста и четиридесет милиона долара. Системата ти става стандартно ядро на компютърния интелект в игрите. Тангента те забелязва. През октомври същата година те привличат да живееш в Бордър Таун и да работиш върху специализиран софтуер и хардуер за тях, основан на архитектурата на Блубърд. Правиш много бърза кариера и ставаш един от най-високопоставените служители на организацията. В някакъв момент след това — тук нямам право да ти разкривам подробности — нещата тръгват на зле.

— Колко зле?

Мина покрай Н48 — номерата на етажите бяха изписани върху вратите на асансьора.