Патрик Лий - Проломът

И планът проработил.

За известно време.

— Най-силният съюзник на баща ми в битката за създаването на Тангента се казвал Арън Пилгрим — продължи Пейдж. — Той бил главен научен съветник на президента и един от основателите на първоначалния проект на ускорителя. Подобно на баща ми, станал един от най-високопоставените членове на Тангента и бил смятан за най-умния човек в организацията. Изключително добър в установяване на предназначението на странните и уникални единици, излизащи от Пролома. Навремето като правило те били носени именно на него.

Пейдж замълча и се загледа към окъпаната от ярката светлина равнина.

— Шепот се появил през лятото на осемдесет и девета. Отначало имал добавка, която го държала отделно от ключа му. Но дори и изключен, той е ужасно опасен. Ключът включва единствено интелекта му. Саморазрушителният аспект на обекта е винаги активен. Първият, който го държал с голи ръце, убил двама лаборанти, след което си разкъсал гърлото с химикалка. А интелектът задейства същия убийствен и самоубийствен импулс, но в глобален мащаб.

Травис се помъчи да си спомни как нещото го беше обсебило. Не успя. Спомените му, които бяха смътни по време на разпитите само преди няколко часа, вече бяха съвсем изчезнали. Помнеше само собственото си описание на преживяното, но дори това си отиваше.

Пейдж забеляза изражението му и каза:

— Никой не запомня нищо. След още няколко часа ще забравиш, че изобщо си го държал, ако някой не ти напомни. Нямаме представа защо го прави.

— Но защо предметът спаси живота ми? — попита Травис. — От убиеца с костюма?

— Доколкото сме наясно с модела на поведението му, Шепот работи по следния начин: първо отговаря на някаква потребност от страна на онзи, който го ползва. Колкото по-отчаяна е тази потребност, толкова по-добре. Затова ти е помогнал да убиеш нападателя. А след това — тук вече гадая малко — ти е дал способността да прочетеш надписа, който видя на стената в кабинета ми, защото това също е потребност, ако искаме да предотвратим онова, което предстои.

— Но това моя потребност ли е, или ваша?

— Вече е на всеки.

Начинът, по който го каза, не оставяше място за съмнения.

— И после какво? — попита той. — Когато отговори на нуждите на ползващия, се заема със своите собствени, така ли?

— Нещо такова. Може да си поиграе известно време с човека. Да открие някой болезнен спомен, да отвори стара рана, такива работи. Може би именно затова използва глас от миналото, на човек със силно емоционално въздействие. Но иначе си прав, след това доста бързо се заема със собствените си цели, а те винаги са едни и същи — да причини колкото се може повече и по-бързо беди на света.

— Страхотно.

— Още от самото начало разбрахме всичко това за него. Опасността е толкова очевидна, че смятахме да го заключим и изобщо да не се заемаме с изучаването му. Но и потенциалът за добро бе твърде голям, за да бъде подминат. Шепот знае всичко. И всичко за всичко. Знае колко тревички растат в момента в Канзас, знае дължината, наклона и извивката на всяка една и как точно ще се огъне, ако скоростта на вятъра се увеличи с осемстотин метра в час. Знае как да се излекува рак. Знае лек за всяка болест.

— Значи сте го питали.

— Питахме го. Заведохме му болни от рак във финална фаза и им го дадохме да го държат. Би трябвало да проработи, нали? Но не стана така. Или Шепот не е сметнал потребността им за достатъчно убедителна, или… — Пейдж се поколеба дали да продължи, после въздъхна. — Или просто не иска да ни казва такива неща.

Травис я чакаше да продължи. Тя погледна отново навън, може би за да потисне тревогата, насаждана през годините от онова нещо у нея.

— Сигурно не си спомняш — каза тя, — но когато превключи от режим на помощ в режим „убий света“, светлината се променя.

Не го помнеше, но й повярва.

— Целта на изследването ни, на изследването на Арън Пилгрим, било да разберем как да продължим първата част. По възможност до безкрайност. Как да го контролираме като потребители и да не му позволяваме да се променя. Пилгрим бил единственият, постигнал някакъв напредък в тази насока. Успял благодарение на някаква комбинация от съсредоточеност и… кой знае? Самият той казвал, че няма представа. Просто стигал до точката, в която можел да го контролира и да го кара да му говори толкова, колкото му се иска.

— Но не му е казал какво е лекарството против рак — отбеляза Травис.

Пейдж замълча за момент, после каза: