Саймън Грийн - Светът на призраците

— Извинете, Капитане, но заложените в мен инструкции отменят вашата заповед. Вие ще останете тук. Отказвам ви достъп до катера.

Гарвана се засмя тихичко.

— Джон, нали това е основното правило на Империята? Всеки може да бъде пожертван. Всеки.

Сайлънс безпомощно пропадаше в тъмнина без граници и дъно. В горчивия въздух ясно се усещаше миризмата на сяра и гореща кръв. Ярки светлинни кълба профучаваха край него като глави на комети. Чуваше гласове в мрака, гръмки и неразбирами, примесени с писъци и смях. Сайлънс не знаеше откога пада, но му се струваше, че е тук цяла вечност. Мяташе се, ръцете му отчаяно търсеха опора, в която да забавят безкрайното слизане, но срещаха само тъмата и свистенето на ледения вятър. Изкуствено си налагаше спокойствие, колкото и трескаво да бушуваха мислите му. Къде е, по дяволите, как е попаднал тук? Къде са другите? Къде е Гарвана?

— Точно до тебе съм, Капитане.

Внезапно се озова на тясна стълба, напуканият мрамор продължаваше надолу в нищото. Гарвана стоеше до него, хладнокръвен и безгрижен. Студените повеи рошеха косата му, издуваха наметалото като пляскащи криле. Той надникна в безкрая долу, после изви към Сайлънс очи, в които нямаше тревога.

— Предупредих те, Капитане. Такива пътешествия винаги са опасни.

— Пътешествия? — Сайлънс опита да прикрие смущението си. — Къде сме, Гарване?

— Където настоя да те отведа. В съзнанието на Диана Вертю.

Паметта му се върна като буен поток. Диана бе видяла щурмоваците да умират, разкъсани на парчета. Ужасът и чувството на вина, че е оцеляла, бяха притиснали непоносимо ума й и за да не полудее, тя бе избрала единствения път — да отрича случилото се. Бе забравила всичко, но после бе принудена да си го припомни. И за да не се сблъска отново с ужаса, тя бе избрала убежището на собственото си съзнание, където нищо не можеше да я достигне и нарани. Стоеше сляпа и безчувствена, най-после намерила спокойствие и сигурност.

Гарвана не успяваше да я докосне със своя есп, но предложи нещо. Беше рисковано и за Капитана, и за двамата еспери. Щеше да свали защитата си и пряко да свърже своето съзнание с Диана. Да превърне нейната болка в своя. „Ако ще проникваш в нея, искам и аз да съм с тебе, каза му Сайлънс. Все пак съм неин баща.“ Гарвана възрази, но Сайлънс не го слушаше. Нямаше избор. За да завърши успешно мисията си, имаше нужда от есперката. И в края на краищата тя му беше дъщеря.

В тъмата проблясваха светкавици, избледняваха и чезнеха. Пискливи нечовешки гласове се обаждаха и затихваха. Поривите на вятъра налитаха от нищото и отминаваха.

— Всяка светлина е мисъл — меко изрече Гарвана. — Всеки глас е спомен. А усилването и отслабването на вятъра е израз на волята й. Сега сме част от нейната крехка психика. Или ще намерим лек за лудостта й, ще я убедим да живее в мир с паметта си, или никога няма да излезем оттук.

— Откъде се появи тази стълба? — попита Сайлънс повече заради облекчението да чуе своя глас.

— Това е творение на съединените ни съзнания. Символ на устойчивост, за да се чувстваме по-уверени. Капитане, очаквай да срещнеш странни неща тук. Съзнанието работи със символи. Особено ако се занимава със събития, за които всъщност не желае да мисли.

Той погледна надолу, Сайлънс също. Недалеч от тях стълбата изведнъж свършваше с призрачно потрепващо сребристо поле, простиращо се навсякъде. А в подножието й имаше голяма къща с бели стени, зад прозорците й горяха чудновати огньове.

— Това е съзнанието на Диана — обясни престъпникът. — Каквато сама се възприема. Трябва да влезем в къщата, за да поправим стореното й зло, ако можем. И най-добре да побързаме. Проблемът не е във времето. Няколко дни тук вероятно ще означават броени секунди в действителния свят. Но е опасно да се застояваме в нейното съзнание. Тук е всичко, от което се страхуваме, и нищо не ни предпазва, освен силата на собствената ни воля. В това място няма правила, Капитане, а само различни степени на необходимостта.

— Тогава да си вършим работата. — Сайлънс тръгна по стъпалата към голямата бяла къща.

Доближаваха я съвсем бавно, сякаш тя не желаеше да приема посетители. Сайлънс започна да долавя нечие присъствие в мрака. Огледа се уж небрежно, но тъмата отблъсна усилията на сетивата му с презрителна лекота. Чуваше тежко, равномерно дишане и нещо като пляскане на грамадни криле. Звуците долитаха първо от едната му страна, после от отсрещната, все по-наблизо, все по-силни. Усещаше суха горещина да полъхва от скриващата всичко черна пелена.