Саймън Грийн - Светът на призраците

— Джон, нищо не можеш да направиш. Слушаш миналото. Вече се е случило. В дълбините на съзнанието ни всичко плашещо и нараняващо си остава завинаги и чака сгоден случай пак да се вкопчи в нас. Ако отвориш вратата и пуснеш на свобода онова, което е там, отново обричаш Диана да живее в ада, а и нас заедно с нея. Махни се оттук, Джон. Сигурно ще се натъкнеш и на по-лошо, преди да стигнем до сърцевината на психиката й, дълбоко стаения център на нейното „аз“, който никога не заспива.

— Не биваше да сме тук — изпъшка Сайлънс. — Това е по-страшно от намеса в личността. Има неща, които никой не бива да вижда и помни.

— Прав си. Но нямаме избор. Диана се е скрила твърде дълбоко в себе си, за да намери пътя към света без помощ отвън. Дори не съм уверен, че и ние можем да се измъкнем без съгласието й. Ако се опитам да го постигна сам, или ще унищожа психиката й, или ще стане дори нещо по-лошо. Казах ти всичко това, преди да започнем. Малко е късно за угризения.

— Тя ми е дъщеря, Шон.

— Не, Джон. Ти си се отказал от всякакви права върху нея, когато си я предал на психоманипулаторите на Империята. Трябва да продължим, Джон. Да навлезем по-дълбоко.

Сайлънс кимна сковано, позволи на дъщеря си и на някогашния си приятел да го водят по коридора. Около тях се вихреха изгубени в миналото призраци, отминаваха неизброими врати. Стигнаха до една, зад която някой изливаше в крясък своя бяс и ненавист. Тежко и могъщо тяло връхлиташе вратата, дебелото дърво вече се пукаше. Диана настойчиво дръпна ръката на баща си.

— Не спирай тук. Опасно е. Тя може да излезе.

Сайлънс се остави да го водят, пак тръгнаха по коридора. Светлината постепенно отслабваше и подът под краката му вече не беше толкова устойчив. От тъмнината излязоха Рипър и Стасяк, зад тях оставаха кървави отпечатъци. Сайлънс се долепи до стената, за да ги пропусне, но те му препречиха пътя. Гледаха го и кървави сълзи се стичаха от немигащите им очи.

— Защо направихте това, Капитане? — прошепна Стасяк. — Защо ни доведохте тук, а после ни изоставихте? Моля ви, Капитане, искам да се прибера у дома. Не ме зарязвайте в мрака.

— Те са само видения — напомни му Гарвана. — Само твоето съзнание им дава сила. Няма да ни навредят, ако не им позволиш.

— Моля ви, Капитане — говореше Рипър. — Не ни изоставяйте.

— Каквото и да стане — твърдо изрече Сайлънс, — кълна се, че няма да ви захвърля в Тринадесета база. Още не знам как, но ще ви освободя!

Той пристъпи напред с Гарвана и Диана, а щурмоваците се дръпнаха. Нови врати, още призраци. Незнайно кога стигнаха края на коридора — една-единствена грамадна врата. Детето Диана пусна ръцете на Сайлънс и Гарвана, измъкна отнякъде внушителен бронзов ключ и отключи. Бутна вратата без усилие въпреки привидната й тежест и посочи на двамата мъже да влязат. Огледаха се предпазливо и се озоваха в малка, уютно обзаведена стая, в откритата камина приятно припукваше малък огън. Диана, отново на деветнадесет години, седеше спокойно в едно от креслата до камината. Сайлънс бавно завъртя глава, сви вежди. Детето си беше отишло. Вратата тихо се притвори.

— Познавам това място. Спомних си. Диана беше съвсем малка, когато с Илейн я доведохме тук. Последната ни ваканция, която прекарахме заедно.

— И може би точно затова е избрала този спомен, за да се скрие в него — рече Гарвана. — Тук се е чувствала на сигурно място. Последното, където е била защитена от външния свят.

Обърнаха се към Диана, отпуснала се свободно в огромното кресло. „Всъщност не беше правено за великани, сети се Сайлънс. Помни го такова, защото тогава беше мъничка.“ Чуваше дъжда навън. Валя през цялата им почивка, а той, Илейн и Диана прекарваха дълги дни в игри, решаване на главоблъсканици и поглъщане на огромни количества вкусна храна. Не беше кой знае какъв спомен, та чак да го превърнеш в рай. Но когато имаш само това…

— Диана — проговори той най-сетне. — Аз съм, твоят баща. Дойдох да те взема. Време е да си вървим.

— Не искам да ходя никъде — възпротиви се момичето. — Има нещо навън. Там, в тъмното. Плаши ме.

— Не можеш да останеш тук — обади се Гарвана. — Колкото по-дълго се бавиш, толкова по-трудно ще ти е да излезеш.

— Не искам да излизам — упорстваше Диана. — Тук съм си добре.

Нещо се раздвижи зад затворените капаци на прозорците. Бавни твърди стъпки подминаха прозореца и се насочиха към вратата.

— Диана, кой е там? — попита Гарвана.

— Мама. И тя беше тук.

Студена ръка стисна сърцето на Сайлънс, кръвта се дръпна от лицето му.