Саймън Грийн - Светът на призраците

— Само това ли имате? — обади се Диана. — Работата и убийствата?

Фрост вдигна рамене.

— Стига ми. Еспер, не бива да очакваш много от живота. Трябва вече да се примириш с това.

Диана се усмихна за миг.

— Знаете ли, приличаме си повече, отколкото предполагах. Вие се занимавате със смъртта, а аз с живота, но всъщност сме двете страни на все същата монета. И на двете са ни отнели детството и са превърнали живота ни в нещо, което децата не биха могли да проумеят. Вероятно и двете ще умрем в служба именно на хората, които са ни съсипали.

Фрост поклати глава.

— Не, еспер, ти въобще не ме разбираш. Харесва ми, че ме направиха такава. Аз съм силна и бърза, нищо и никой не може да ми се опре. Аз съм най-съвършената бойна машина, която можеш да срещнеш. Да, причинила съм гибелта на цели цивилизации, убивала съм хора и други твари с голи ръце. И само когато се бия и убивам, аз се усещам истински жива. Също като наркотиците, но за разлика от тях не омръзва. Ти не би могла да разбереш какво е да знаеш, че си най-добрата. Аз съм върховното олицетворение на Империята, на нейното могъщество и устрем. И за да постигна това, трябваше да се откажа от някакви бледички чувства. Само биха ми пречили на работата.

Ти си различна. Не се гордееш с това, че си еспер. И ако можеше, още сега би се отрекла от дарбата си. За да станеш нормална. Но аз няма да се откажа от себе си и ще убия всеки, който би опитал да ме промени. Еспер, прекалените размишления само пречат. Животът е по-лесен, когато не ти го усложняват емоции и съвест.

Диана я погледна непреклонно.

— Отнеха ми всичко друго. Няма да се откажа и от това. По-скоро бих умряла.

— Може да ти се случи скоро — отбеляза Фрост, обърнала лице към тъмния коридор. — Нещо идва.

С едно-единствено грациозно движение Изследователката се изправи, вдигнала меча. Диана стана не толкова ловко и се заоглежда трескаво. Не беше възможно пришълецът вече да е тук. Не би могъл. Нали нейният есп трябваше да го открие предварително. Освен ако и чуждият разум владееше изкуството на псионната невидимост. Значи щеше да стане по-интересно, отколкото й се искаше.

Фрост тупна по гривната на лявата си ръка и силовият щит се появи с бледото си сияние и гръмко бръмчене. Диана издигна своя есп и предпазливо провери околността. В базата цареше тишина, вече не чуваше несвързаните гласове. Пришълецът също се бе оградил с психозащита. Диана побърза да прибере съзнанието си и да се предпази. На теория защитата й би могла да отблъсне всяка псионна атака, включително и психобомба, но досега не бе проверявала издръжливостта си в истински сблъсък на волята. Надяваше се пришълецът да не долови това. Озърна се към Фрост и отново се окуражи от очевидния професионализъм и самоувереност на Изследователката. Сети се за нещо.

— Ако пришълецът ни нападне, няма ли разрушителят да ви послужи по-добре от меча?

— Не — спокойно отговори Фрост. — С меча боравя по-гъвкаво. Ако искаш, ти вземи разрушителя.

— Благодаря, не искам — отказа Диана. — Не вярвам в оръжията.

— Както решиш — в гласа на Изследователката ясно личеше снизходителност. — Но каквото и да идва, твърде наблизо е. Усещам го. И съм поразена. Не ми се вярваше, че нещо може да се прокрадне към мен, без да го усетя.

— Псионна невидимост — напомни Диана. — Не можете да го усетите.

— Не би трябвало да има никакво значение. В края на краищата аз съм Изследовател. Ти откри ли какво става?

— Не знам много. Нещо идва и не е само. Не ми се вярва да е пришълецът. — Диана изглеждаше потисната. — Не съм сигурна, но май пришълецът въобще не ни е доближавал. Все още се крие някъде. Пратил е други, вместо той да дойде. Фрост, подгответе се. Почти стигнаха до нас.

— Отпусни се, еспер. — Изследователката леко размаха острието и се усмихна весело. — Докато аз съм тук, нищо не може да те докопа. Но поне включи силовия си щит. Няма смисъл да ги улесняваш. Ти си примамка, а не жертва.

Диана се изчерви и натисна гривната си. Бръмченето на енергийното поле беше много успокояващо. Двете с Изследователката стояха в тишината и се ослушваха. След малко в мрака се чу мекото шляпане на тичащи боси ходила, Диана и Фрост се напрегнаха, за да срещнат най-после появилия се враг.

Били са хора, преди пришълецът да ги погълне в своята система. Сега вече бяха други — с форма, грубо наподобяваща човешката, но преобразени според нуждите на чуждия разум. Разкривени и уродливи, с излята по скелетите плът като стекъл се по свещта восък. Някои нямаха кожа, червените мускули блестяха влажно в светлината на лампата, сухожилията се свихаха при всяко движение. Снопчета пипалца се вееха от празни очни кухини, от устите стърчаха зъби като игли. Мускули се издуваха в невъзможно нелепи буци. Сгърчените лица бяха нечовешки празни, чужди на всяка мисъл или чувство. Пришълецът бе преработил човешките останки за своите цели. Дори в тях да имаше следи от някогашните хора, те бяха погребани твърде дълбоко, за да не пречат.