Саймън Грийн - Светът на призраците

— Не се впрягай, Капитане — тихо се обади Гарвана. — Каквото и да е, трябва да го отбягваме. Съсредоточи се в къщата. Само тя е важна.

Внезапно се озоваха на края на стълбата, къщата надвисваше и сияеше като луна. Голямата постройка беше старомодна и странно стилизирана, като че изградена повече за красота, а не за да живее някой в нея. Смущаващите светлини бяха изчезнали, зад прозорците се таеше само мракът, превърнал се в безброй внимателни погледи. Ледена тръпка прониза Сайлънс, най-после осъзнал пред какво стои. Къщичката за кукли, подари я на Диана за петия й рожден ден. Когато още беше негово дете, преди Империята да му я отнеме. Вторачи се във вратата пред себе си. Голяма гладка плоча от дърво, без дръжка и звънец.

— Сега какво да правим? — попита той.

Ехото от гласа му затихваше в безкраен тревожен шепот.

— Ще влезем — безстрастно изрече Гарвана. — После ще говорим с Диана, поне с онази част от съзнанието й, която предпочете да ни покаже. Не можем да я принудим насила да се върне с нас. Трябва да я убедим. Може и да успеем.

Той пристъпи напред и уверено почука на вратата. Звукът отекна кухо и плоско, съвсем неподходящ за врата на дом. Гладката плоча бавно се завъртя и откри ярко осветен коридор. Сайлънс се обърна към Гарвана, който му посочи да влезе пръв. Той решително тръгна напред, Гарвана го следваше само на една крачка. Вратата се затвори зад тах, неумолимо и сякаш завинаги. Простиращият се пред двамата коридор беше невъзможно дълъг. Не можеха да определят откъде иде светлината. По коридора на равни разстояния бяха разположени врати.

— Съзнанието е лабиринт — промълви Гарвана. — Нека се надяваме, че няма да срещнем Минотавъра.

— Може и да няма.

— Винаги има Минотавър. Ако имаме късмет, първо ще намерим водач.

Къщата сякаш ги слушаше през цялото време в очакване да чуе съкровеното слово. Наблизо се отвори врата и от стаята излезе малко дете. Шестгодишната Диана в празничната си рокличка. На челото й личаха изгаряния от електроди.

— Позна ли видението, Джон? — попита Гарвана. — Знаеш ли защо от всички свои образи тя пожела да ни покаже този? Така е изглеждала на самата себе си, когато Империята я е обучавала как да си служи със своя есп. По-точно — кога да не го използва. Първото, което внушават на всички еспери, е послушание — да прибягват до еспа си само по заповед. Насаждат им смъртен страх от всяка болка, за да ги държат в подчинение — дълъг и мъчителен процес, единствената причина да го прилагат е, че дава резултати. Никой не споменава думата „изтезания“. Нали есперите нямат никакви права. Те са апарати, употребяват ги или ги захвърлят според обстоятелствата. И ако това означава да сложиш електроди върху челото на едно дете и да пуснеш високо напрежение… е, нали за да изпържиш омлет, трябва да счупиш яйцата и така нататък. Не, Капитане, не извръщай глава. Това е твое дело.

— Не знаех — прошепна Сайлънс.

— Не си искал да знаеш. Затварял си очи пред очевидното, запушвал си уши за слуховете, повтарял си наум, че всичко е за добро. Джон, ти си пратил дъщеря си в ада и част от нея завинаги ще остане там, във вечното страдание и вечния вик от болка. И трябва да преминем през това, за да стигнем до нея. — Гарвана се наведе нежно към момиченцето. — Диана, искаме да говорим с тебе. Можеш ли да разговаряш с нас?

Детето се обърна, протегна им ръчички и ги поведе по коридора. Малката ръка беше топла и мека, съвсем истинска в пръстите на Сайлънс. Призраци идваха и тръгваха редом с тях, бледи безмълвни хора, които са били важни за Диана през краткия й живот. Сайлънс не позна никого. Фигурите отминаваха в смразяващо мълчание, вглъбени в себе си, мислите им ги отнасяха незнайно къде. Някои имаха белези от електроди по кожата си. Някои пищяха безмълвно, някои несъмнено бяха луди. И твърде много от тях бяха деца.

Сайлънс изви глава към вратите, край които вървяха — ту затворени, ту не. Стаите пазеха моменти от миналото на Диана, уловени като мушици в буци кехлибар. Почти винаги — сцени на страдание, физическо и душевно. „Джон, ти си пратил дъщеря си в ада.“ Не искаше да гледа, но се принуждаваше. После стигнаха до затворена врата, зад която малко дете ридаеше неспирно, без надежда и утеха. Сайлънс спря. Гарвана и Диана застанаха до него. Капитанът закова поглед във вратата, пръстите му неволно се свиха в юмруци, струваше му се, че ако влезе вътре, ще спаси своето дете и ще премахне извършената злина. Гарвана впери в него пронизващ взор, в очите на престъпника се мярна сянката на страха.