Саймън Грийн - Светът на призраците

— По дяволите, това пък какво е?

Сайлънс протегна ръка да докосне близкия сталактит и веднага я дръпна. Нажеженият метал го опари, падащите капки почти кипяха.

— Тук е друго — отбеляза Фрост. — На второ ниво чуждият живот изглеждаше по-див, едва ли не неподдаващ се на контрол. А това ми се струва изпълнено със смисъл, планирано. Същата смес от жива и нежива материя, но като че е по-приспособена, по-цялостна.

— Но откъде се е появила? — Гарвана се намръщи. — Пришълците трябва да са я пренесли от кораба и все пак не са разполагали с достатъчно време да извършат толкова всеобхватни промени в структурата на базата. Пък и наглед това не е изработено, а израсло.

— Точно като кораба — кимна Фрост. — Каквото и да представляват тези форми, не са паразити. Съвсем определено личи, че имат някаква функция. Това е симбиоза. Различните системи работят съвместно за постигане на една цел. Цялостна екология, която изтласква и заменя предишната. И технологията на пришълците сигурно е изпреварила нашата с векове, щом постига своето толкова бързо. Капитане, трябва да се върнем в катера. Длъжни сме да предупредим Империята. Този чужд живот трябва да бъде унищожен до последната частица. Ако му позволим да се разпространи…

Сайлънс кимна.

— Один, още ли поддържаш връзката?

— Засега, Капитане. — Гласът на ИИ се чуваше слабо, но отчетливо. — Аудиосигналите достигат при мен съвсем ясно. Все още не съм в състояние да възстановя зрителната връзка, а с изчезналите щурмоваци нямам никакъв контакт. Нещо твърде сериозно се е случило или на тях, или на техните комуникационни присадки. Записвам всичко в текущия дневник на тази мисия. В случай че загубя всякакъв контакт с вас, ще излъча сигнал за обща тревога и ще обявя тази планета за поставена под пълна карантина.

— Благодаря — сухо отговори Сайлънс. — Но следващия път можеш да изчакаш заповед от мен. Все още ръководя изпълнението на мисията.

— Разбира се, Капитане. За да попълня дневника на настоящата мисия обаче, аз се нуждая от повече данни за структурните промени в Тринадесета база. Затова е наложително да проникнете във вътрешността й.

— Слушай, компютърче, щом си свършим работата — изрече ядно Сайлънс, — с тебе сладко ще си поприказваме аз ли съм началникът или ти. Тази раздумка никак няма да ти хареса. — Капитанът погледна останалите, запазваше спокойствие с усилие на волята си. — За съжаление ИИ е прав. Наистина се нуждаем от още информация и единственият начин да я получим е да продължим.

Млъкна и се взря в Диана, която видимо трепереше. Зениците й изглеждаха огромни на бялото като сняг лице. Тя усети погледа му и се поизпъчи. Скръсти ръце и изобрази подобие на усмивка.

— Добре съм, Капитане. Така си е. Опитвах се да сканирам района, но нещо ми пречи, то е тук. Още не съм уверена дали намесата е съзнателна. Не откривам нито Рипър, нито Стасяк, ала навсякъде наоколо има явни признаци на живот. Усещам целия етаж като джунгла, но не успявам да се съсредоточа достатъчно, за да различа отделни единици. В едно не се съмнявам обаче — че тук има и други освен нас. Някой ни следи.

— Не може ли малко по-точно? — Сайлънс внимаваше да запази невъзмутимия си тон. Не искаше да разстройва още повече есперката.

Диана прехапа устни.

— Капитане, тук има нещо живо. Не знам нито какво е, нито къде е. Но то знае, че ние сме тук.

Тя се запъна, като че искаше да добави още обяснения, но се отказа. Сайлънс изчака малко, обаче беше ясно, че есперката не желае да говори повече. Изглеждаше уплашена и все пак се владееше. Поне засега.

— Добре — рязко заключи той. — Навлизаме. Ако нещо мръдне, стреляйте. Нямаме приятели наоколо.

— Ами щурмоваците? — подсети го Гарвана.

— Най-вероятно са мъртви — беизразно промълви Сайлънс. — Иначе Диана или Один биха засекли присъствието им. Пътьом ще ги търсим, но те не са основната ни задача. Издирваме пришълците. Всичко друго минава назад.

— Естествено — сопна се Гарвана. — Намесят ли се интересите на Империята, хората винаги остават назад. Съмняваш ли се, първо стреляй, а после питай. Ако още има кого да питаш.

Фрост безучастно вдигна рамене.

— Прилагаме средствата, които дават резултат. Хайде да вървим. Не ми харесва да стоим дълго на едно място. Чудесна мишена сме.

Тя първа запристъпва по неравния под, другите я последваха. Жегата ги налягаше все по-тежко, кондензиращата се влага капеше от тавана като горещ дъжд. Заплетени и загадъчни, формите на непознатия живот избуяваха по стените. Месести гигантски венчелистчета цъфтяха от стъбла, слели кост и метал, внушителните сложни структури на живите механизми дишаха и се движеха към неизвестната си цел. Някои очертания почти навлизаха в границите на човешката способност да ги проумее, но оставаха неуловими за разума.