Саймън Грийн - Светът на призраците

— Значи аз ще трябва да го направя — изрече Сайлънс.

Коленичи до вцепенената есперка и я докосна учудващо нежно.

— Диана, аз съм Капитан Сайлънс. Моля те, събуди се и ми отговори. Диана, имам нужда от думите ти. Поговори с баща си.

Есперката бавно се размърда. Изненадани, Фрост и Гарвана се спогледаха и пак впиха очи в момичето — клепачите й трепнаха. Тя видя надвесилия се над нея Сайлънс и с ридание се хвърли в прегръдките му. Той я притисна до себе си и я залюля, шепнеше й нещо утешително. Вдигна глава и сви рамене пред питащите погледи на Фрост и Гарвана.

— Взеха ми я, когато беше на шест години. Още при първите прояви на нейния есп. Постарах се да не загубим връзка и когато завърши Академията, уредих да я прехвърлят на моя кораб, за да я наглеждам. Мислех си, че при мен ще бъде в безопасност.

Диана най-после успя да се овладее, плачът й затихна. Сайлънс я пусна и я изправи. Тя се протегна непохватно, примигна от болката в схванатите мускули.

— Какво се случи, Диана? — попита баща й. — Защо се скри? Стражите ли отведоха Рипър и Стасяк?

— Не знам — отвърна Диана, в очите й се мярна тревога. — Не помня. Но не може да са били Стражите. Победихме ги. Нали Гарвана ми подсказа как да го направя. Беше лесно. После… после нещо стана, но не си спомням ясно.

— Не се насилвай — успокои я Сайлънс. — То ще изплува.

— Има само едно място, където може да са отвели Рипър и Стасяк — заяви Фрост. — Долу, на трето ниво. Налага се да слезем и ние.

— Да — съгласи се Капитанът. — Налага се. Водете ни, Изследовател. Диана, не се отделяй от мен.

Фрост го стрелна с очи и тръгна в мрака, плътно следвана от Диана. Сайлънс и Гарвана вървяха малко по-назад.

— Есперката въобще не би трябвало да идва с нас — промърмори Гарвана. — Каквото и да е видяла, предпочела е да угаси съзнанието си напълно, вместо да признае пред себе си станалото. И в момента психическото й състояние е неустойчиво, меко казано. Ако бъде принудена отново да застане срещу обстоятелствата, накарали я да рухне, съзнанието й може да се разпадне окончателно. Може да се скрие толкова дълбоко в себе си, че и най-добрият експерт по есперите да не я върне. Дори само като я караш да остане тук, ти я подлагаш на непоносимо напрежение. Джон, върни я в катера. Тя не ни е нужна тук. Нали разполагаш с мен. Моят есп е с предостатъчна сила, за да се справи с всичко, на което се натъкнем.

— Трябва да знам какво е станало — настоя Сайлънс. — И щом тя е тук, спомените й ще се възстановят.

— Джон, тя ти е дъщеря!

— А аз съм Капитан на „Тъмен вятър“. Винаги изпълнявам дълга си.

— Да, винаги. Джон, ти въобще не си се променил.

Гарвана ускори крачка, за да настигне двете жени. Сайлънс изгледа гърбовете на хората пред себе си и не се постара да ги настигне.

Стълбището надолу към трето ниво беше толкова чисто, че наглед почти ги подканяше да слязат. Никакви насекоми не пълзяха по металните стъпала, по стените не се стичаше тежка слуз. Тук също странни израстъци сякаш изригваха от стените и тавана, а оръфани паяжини висяха като сиви завеси, но самото стълбище изглеждаше непокътнато. Гарвана махна на Фрост да тръгне напред и тя започна да се спуска стъпало след стъпало, с разрушител в ръка. Гарвана слизаше след нея, Диана не се отделяше от него. Ръцете на есперката трепереха забележимо, но вървеше изправена, с вирната глава. Сайлънс пазеше отзад. Щеше да се радва да се гордее със смелостта на дъщеря си, но не си позволяваше да мисли за нея по този начин. Тя беше есперката на неговия кораб и сега това беше по-важно от всичко.

Температурата неотклонно се покачваше с всяка стъпка надолу в мрака — от хапещ студ до почти задушаваща влажна жега. Изключиха нагревателните елементи в униформите си и продължиха в неприятната горещина. Лампата и сега висеше над тях, тласкана от волята на Гарвана, но не осветяваше надалеч. Не намериха лампата на Диана, а и тя не можа да обясни къде я е загубила. Тя почти не говореше, но правеше каквото й казваха. Есперите винаги се подчиняват на заповеди.

Слязоха по стълбата без произшествия и спряха замалко да си поемат дъх. Жегата ставаше едва поносима, пот заливаше лицата им. Стените навсякъде бяха пропукани и разбити, осеяни с назъбени израстъци, чиято правилна форма подсказваше предназначение, може би и съзнателна цел. Сталактити от разкривен метал висяха от тавана, стичащата се от тях влага се събираше в локви на пода. Тук въздухът бе наситен със смрад на разлагаща се растителност.