Саймън Грийн - Адският свят

Той се поклащаше напред-назад на пети, за да свикне с промяната в теглото си. Беше минало много време, откакто за последен път бе носил пълно снаряжение. Обикновено Капитанът оставаше в безопасност в орбита, докато неговите ударни части се справяха с всякаква сбирщина там долу.

„Предимствата на ранга. — Хънтър леко се усмихна и намести тежкия патрондаш по-удобно. — И най-могъщият може да се провали…“ Но дълбоко в себе си винаги се бе надявал да стъпи пръв на някоя нова планета. Независимо от желанието си обаче бе изминал този дълъг път, за да види своя нов дом, и това бе мигът, който не мислеше да сподели с никого другиго. Кимна бързо на Изследователката и се обърна към пневматичната врата. Кристъл се наведе над пулта за управление и тежката метална преграда се отвори със свистене. Хънтър пристъпи предпазливо в херметичната камера и вратата бързо се затвори зад гърба му.

Тясното затворено пространство на херметичната камера беше по-клаустрофобично дори от командната зала, но Хънтър пет пари не даваше. Сега, когато наистина трябваше да застане с лице към неизвестното, той почувства внезапно нежелание да доведе нещата докрай. Познатата паника глождеше нервите му, заплашвайки да се отприщи. Щом веднъж се отвори вратата на херметичната камера и щом стъпи навън, той щеше да се окаже очи в очи със света, който никога не ще напусне. Докато беше на борда на катера, би могъл все още да се надява…

Външната врата се завъртя и се отвори. Тънки валма мъгла нахлуха в херметичната камера заедно с мокър хлад. Хънтър вирна брадичка. Скоро той щеше да бъде първият човек, стъпил на Улф IV. Книгите по история ще споменават името му. Той се намуси. Историческите книги — що за глупост! Пое дълбоко въздух и страхливо, предпазливо пристъпи в новия свят. Огромното тяло на катера се извисяваше над него, блестящо в своята светлинна обвивка. Мъглата се стелеше навсякъде около кораба, гъста и сребристосива, разсейвайки корабните светлини, преди те да бъдат погълнати от нощта. Хънтър бавно се отдалечи от херметичната камера, силейки се да преодолее подтика да остане залепен плътно до кораба за по-сигурно. Въздухът бе хапливо студен и нещо в него дразнеше гърлото му. Той се изкашля няколко пъти, за да го прочисти. Звукът беше тъп и глух. Земята хрущеше под краката му и той коленичи, за да я разгледа. Беше твърда на пипане, но напукана и натрошена от теглото на катера. Пемза може би, втвърдена лава от вулканите. Хънтър сви рамене и се изправи отново.

Знаеше, че ще се отдалечи от кораба, но все още не бе готов да го направи. Мракът отвъд корабната светлина беше абсолютен и застрашителен. Остави ръцете си да почиват на колана с деструктора и активира комимплантата си.

— Капитанът вика катера. Чувате ли ме?

— Да, Капитане — прозвуча в ухото му безкрайно ободрително, силно и ясно спокойният глас на Кристъл. — Ще заповядате ли нещо?

— Засега още нищо. Не мога да виждам надалеч, но пространството ми изглежда пусто. Няма следа от нищо, само скали и мъгла. Ще опитам да се свържа по-късно, когато слънцето изгрее. След колко време горе-долу?

— След час и тридесет и три минути. Как се чувствате там, Капитане?

— Студено е — отвърна Хънтър. — Студено и самотно. Ще се върна вътре.

Той хвърли един последен поглед наоколо. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, но внезапно косата му настръхна и ръката му посегна към пистолета. Нищо не се беше променило, ала в този миг Хънтър знаеше без капка съмнение, че има нещо там отвъд в нощта, което го наблюдава. Не можеше да бъде! Сензорите и есперката го бяха уверили, че местността е пуста. Хънтър вярваше и на двете безусловно и все пак всички негови инстинкти му подсказваха, че някой го следи. Той облиза сухите си устни и след това бавно и непоколебимо обърна гръб на тъмнината. Нерви, това бе всичко. Само нерви. Влезе в херметичната камера и вратата се захлопна зад него.

Зората изгря бавно над безличния хоризонт, оцветявайки остатъците от мъглата в болезнено жълто. Тя бе започнала да изчезва, когато слънцето се показа, и сега последните упорити остатъци бавно се стопяваха. Сребърното слънце блестеше ярко и хвърляше сенки с остри очертания. Всичко изглеждаше необикновено, ясно открояващо се, въпреки че навсякъде естествените цветове бяха избелели и потъмнели от силната светлина. Небето бе бледозелено — сигурно от облаците прах в горните слоеве на атмосферата. Катерът стърчеше самотен на голата земя — една блещукаща сребърна игла върху попуканата и изоставена равнина.