Саймън Грийн - Адският свят

От друга страна, нямаше никой, който да може да се намеси. За пръв път в своята кариера Хънтър бе напълно свободен. На Улф IV нямаше никакви глупави закони и правилник за тяхното приложение, повече не бе нужно да се кланя, да изтърква килимите и да се прави на глупак пред висшите инстанции. Хънтър почувства отново желание да се измъкне. Той можеше да се оправи.

В миналото винаги бе успявал да го направи. И сляпата, безпричинна паника, съсипала кариерата и бъдещето му, беше само още едно препятствие, което трябваше да преодолее в близките дни. Вярваше в това с цялото си сърце. Тази вяра му беше нужна. Алтернативата би била немислима. Той преряза тънката нишка на мислите си. Бе наясно с какво се залавя още от самото начало.

Дяволските ескадрили бяха планетарни разузнавачи с билет само за отиване. Приземяваха се на новооткрити светове, изследваха добрите и лошите им страни и решаваха дали са подходящи или не за колонизиране. Освен това се научаваха как да остават живи, докато вършеха всичко това. В Ескадрилите имаше висока степен на смъртност. Екипажите се съставяха насилствено от хора, които не биха липсвали на никого. Престъпници, неудачници, пропаднали, бунтовници, изгнаници, парии и прокълнати. Захвърлени мъже, жени и отритнати герои. Хора, които винаги щяха да са на дъното, в тинята на обществото. Каквото и да се случеше на земята, където отиваха, за тях нямаше връщане назад. Новият свят бе техният дом и щеше да остане такъв до края на живота им.

Хънтър се обърна към Кристъл, която се мръщеше пред един монитор.

— Кажете ми добрите новини, Изследовател.

— Повечето детайли са все още неясни, Капитане, но мисля, че получих основната картина. В близкото минало е имало доста усилена вулканична дейност, която още продължава на някои места. Въздухът е изпълнен с вулканична пепел, но може да се диша. Все още е рано да даваме преценка, какъв ще е ефектът върху белите ни дробове, препоръчително е обаче да си приспособим маски или филтри преди навлизане в замърсените области. Въпреки всичко това, общо взето, изгледите са добри, въздухът, гравитацията и температурата са в приемливи граници като перспектива. Не е много приятен свят, но може да се живее в него.

— Какво ще кажеш за районите в непосредствена близост? — попита Хънтър намръщено.

— Трудно е да се каже, Капитане. Слънцето няма да изгрее до час-два, а тук мъглата е много гъста и тежка! Тази планета има три луни, но нито една от тях не е достатъчно голяма, за да даде достатъчно светлина. Трябва да почакаме до сутринта и след това да излезем навън и да разгледаме всичко сами.

— Не е правилно да се процедира така — обади се Корби бързо, гласът му излизаше накъсан през комверигата. — Първият, който излезе навън, трябва да бъде доброволец; винаги е било така. Искам от самото начало да изясня, че няма да бъда аз. Първо правило в Службите: никога доброволец в нищо. Така ли е, Свен?

— Точно така — отговори Линдхолм.

— Стига сте шумели там долу — сряза ги Хънтър. — Аз ще бъда първият, който ще излезе навън.

Той поклати печално глава, тъй като останалите запазиха тишина. Трябваше да е сигурен, че е изключил комверигата, преди да започне дискусията с Изследователката. Не че позицията на Корби бе кой знае каква изненада за него, но по-добре да си има едно на ум. Очакваха го неприятности. Хънтър кимна и непохватно, с мъка се измъкна от предпазния колан. Би могъл да хвърли един поглед. Почувства се по-добре, след като направи нещо действително. Имаше място, колкото да се изправи, без да си удари главата в тавана на помещението, и след няколко стъпки бе до оръжейния склад. Кристъл се измъкна от колана си, за да му помогне, и двамата маневрираха предпазливо в ограниченото пространство на командната зала.

Първият, който стъпи на непознатата земя, трябваше да бъде напълно екипиран. Основната защитна дреха бе туниката от стоманена мрежа, достатъчно масивна да спре или отплесне острието на сабя и все пак достатъчно лека, за да позволява лесно и бързо придвижване, когато се налага. Навлече я веднага. Следваха пистолетът и кобурът. Хънтър се почувства малко по-добре с деструктор на десния си хълбок. Познатата тежест му придаде повече увереност. Сабята, пъхната в ножницата, легна на левия му хълбок. Деструкторът беше много по-модерно оръжие, но сабята бе нещо, на което най-много можеше да се разчита. Енергийният кристал на пистолета отнемаше две минути за презареждане преди всеки изстрел. Сабята никога не се нуждаеше от презареждане. След това идваше коженият патрондаш, кръстосан на гърдите му, с половин дузина разкъсващи гранати. Ефикасно бойно средство най-вече в ограничено пространство. Хънтър винаги ги бе смятал за особено полезни. И накрая щракна гривната на защитния екран около лявата си китка. Сега бе готов да застане лице в лице с онова, което планетата щеше да му предложи. Теоретично, разбира се.