Саймън Грийн - Адският свят

— Едно от най-добрите ми приземявания — констатира Хънтър. — Включи сезорите. Виж какво имат да ни кажат.

Кристъл кимна и ръцете й пъргаво заподскачаха по таблото пред нея. Хънтър отново се включи в комуникационната верига. Отначало тя бе статична, сетне сцената отвън изплува пред очите му. Мъгла на парцали заобикаляше катера, млечнобяла и осветена от външните светлини. Извън кръга светлина се стелеше мрак — безкраен, еднообразен, дълбок, без луна и звезди. В пределите на сензорите имаше само пуста равнина и нищо друго. Хънтър се изключи от комверигата и няколко минути остана тих и замислен. Скоро щеше да съмне. Може би техният нов дом щеше да изглежда по-привлекателен на дневна светлина?

Би могло да бъде и по-лошо. Тази мисъл не му донесе желаната утеха. Погледна Кристъл. Изследователката преглеждаше записите от пробите на главния екран, като се прехвърляше често от „бързо напред“ в „замръзнала рамка“ и обратно. Хънтър реши да не я безпокои. Облегна се назад в предпазния колан и активира своя комимплант.

— Тук е Капитанът. Приземихме се и повече или по-малко сме цели и невредими. Как сте там отзад?

— Всички сме добре, Капитане. Съвсем добре. — Топлият и сигурен глас принадлежеше на доктор Греъм Уйлямс. Хънтър се бе срещал набързо с него преди спускането. Доктор Уйлямс имаше солидна репутация, уверени маниери и твърдо ръкостискане. Хънтър нямаше доверие в него. Прекалено много се усмихваше. — Пътуването надолу бе с доста тласъци, но коланите поеха ударите. Как изглежда новият ни дом, Капитане?

— Пустота — отвърна Хънтър. — Еспер де Чанс, направете стандартно проучване на местността. Ако има нещо живо в радиус от половин миля, искам веднага да го узная.

След кратка пауза гласът на телепата спокойно прозвуча в ухото му:

— Няма нищо там, Капитане. Дори растителен живот. Имам чувството, че сте ни пуснали в средата на пълен вакуум.

— Току-що ми дойде блестяща идея, Капитане. — Гласът бе на едно от момчетата от флота, Ръсел Корби. Тонът му бе остър, а речта бърза. — Хайде да обърнем това корито и да съобщим на Империята, че тази дяволска планета е затворена за поправка.

— Съжалявам, Корби — каза Хънтър, усмихвайки се вътрешно. — Преди миг изцедихме до дъно батериите на кораба при кацането, така че той едва ли ще може отново да се вдигне в орбита.

— Значи сме принудени да киснем на това място — въздъхна Корби. — Знаменито. Ама че проклетия! Да бъда изоставен тъкмо когато имам някакъв шанс!

— Точно така — отвърна Хънтър. — Ще завършим дните си тук, в Ада.

— Освен това — вметна Линдхолм, също боец от Военния флот — дори да се издигнем отново горе, нищо добро не ни чака. Едва ли „Опустошение“ ще стои там и ще ни чака, нали?

— Той сигурно е запрашил отдавна, Ръс. Така че трябва да разчитаме сами на себе си, както обикновено се казва. — Думите на Капитана прозвучаха зловещо.

Никой не проговори. Тишината изглеждаше странна, почти мистериозна след хаоса на кацането. Чуваше се само лекото пукане на изстиващата метална обвивка и случайното мъркане на компютрите, докато Изследователката изучаваше главния екран. Хънтър се изтегна в своя колан, намръщи се тежко, чудейки се откъде да започне. Имаше много неща, които трябваше да върши, но сега, когато моментът бе настъпил, установи, че изпитва странно нежелание за действие, като че ли ако се ангажира с някаква дейност, изолацията на катера щеше да стане факт.

Хънтър имаше достатъчно време да свикне с мисълта, че е изоставен на Улф IV, но по някаква неизвестна причина това не му бе изглеждало реално досега. Дори сутринта преди кацането все още се надяваше да бъде помилван или просто да бъде оставен на разположение, или да се случи нещо, което да отмени необходимостта да тръгне. Но нищо подобно не се случи и той вътрешно бе подготвен за това. Неговият Клан му бе обърнал гръб. Просто бяха го отписали. Хънтър захапа долната си устна, защото болката по дома го завладя с нова сила.

Нямаше връщане назад. Единствените постижения на висшата техническа мисъл, на които Ескадрила можеше да разчита, бяха донесените заедно с тях и те щяха да траят дотогава, докато се изчерпят енергийните кристали. Ако нещо лошо се случеше с тях, нямаше кого да извикат на помощ. Те бяха съвсем сами на тази планета. Първите колонисти трябваше да разчитат само на себе си месеци наред, дори ако стигнеха до заключението, че Улф IV е обитаема. През това време те или щяха да успеят, или всички да загинат.