Лоис Бюджолд - Джентълмен Джоул и Червената кралица

— На никой и окото му няма да мигне — увери го тя. — Или Оливър Джоул-младши, или каквото си поискаш.

— А как да им… как ще им обясня за майка им? Или липсата на майка?

— Анонимно дарени яйцеклетки от генетична банка, напълно стандартна процедура. И е много близо до истината. Станал си на петдесет и внезапно си решил да преодолееш кризата на средната възраст с помощта на дете, вместо да си купуваш червен скутер или нещо друго от този сорт.

Той прокара ръка по прошарената си златна коса и се засмя неуверено.

— Започвам да си мисля, че ти си моята криза на средната възраст, Корделия.

Тя сви рамене с усмивка.

— Да ти се извиня ли?

— Никога.

Най-хубавата усмивка разтегли устните му, въпреки дълбокото объркване.

Да, не се бяха виждали достатъчно през последните три години. Просто се бяха засичали достатъчно често, пришпорвани от служебни и други задължения, често на различни планети или в двата края на гравитационния кладенец, а овдовялата вицекралица, зорко следена от медиите и обществеността в новото си солово качество, съвсем беше забравила що е то лично време. За разлика от нея, Арал умееше да контролира тези неща, да разделя личното от публичното и да не прави компромиси с правото си на уединение. Умело защитаваше не само собственото си лично пространство, а и тяхното. Умение, за което сега, в ретроспекция, Корделия му завиждаше.

Извади от джоба си визитка, написа няколко думи от обратната ѝ страна и я подаде на Оливър.

— Потърси този лекар, ако решиш да се отбиеш в клиниката и да направиш дарение. Доктор Тан, главният ми бетански специалист. Той знае за какво става въпрос. Когато си готов, господин Джоул.

Джоул взе предпазливо визитката и я разгледа подробно.

— Ясно. — Пъхна я в джобчето на ризата си и я потупа през плата, сякаш да се увери още веднъж, че е на сигурно място. — Това е изключителен подарък. Никога не бих се сетил за такова нещо.

— И аз стигнах до това заключение. — Корделия избърса устни със салфетката. — Е, помисли си добре.

— Едва ли бих могъл да мисля за нещо друго, дори да исках. — Усмивката му беше хем щастлива, хем крива. — Благодаря ти, че не ме застреля с това предложение в работно време, между другото.

Тя козирува с усмивка.

Той се взря в нея, погледът му се стопли.

— Ха… Това е вторият път, когато един Воркосиган обръща живота ми надолу с главата и го засилва в неочаквана посока. Защо ли не съм изненадан.

— Първият път е бил, когато, хм, когато Арал си е паднал по теб?

— Направо падна върху мен, отнесе ме. Все едно ме удари падаща сграда. Не сграда, която се срива, а която пада от небето.

Корделия се усмихна широко.

— Чувството ми е познато. — Тя го измери с поглед, завладяна от прежно любопитство. — Арал говореше с мен за всичко, аз бях единствената, с която можеше да сподели за тази страна от живота си… докато не се появи ти. Но за началото на връзката ви избягваше да говори. В империята цареше мир, Майлс беше на сигурно място в Академията, политическото напрежение беше стигнало най-ниската си точка от години — не че това продължи дълго, — аз заминах да се видя с майка на Бета, а Арал страдаше заради поредното си несподелено увлечение, но при него това се вписваше в границите на нормалното. Когато се върнах, вие двамата вече бяхте заедно, а бедния Илян заварих в нервна криза — като самоубиец на покрива, когото да спасявам със сладки приказки. — Лоялният до смърт шеф на сигурността едва не се бе разплакал от облекчение — е, физиономията му се пораздвижи от силни емоции, което си беше невиждан феномен, — когато откри в нейно лице спокоен съюзник, а не разгневена съпруга. „Знаех, че Арал е бисексуален, още когато се омъжих за него. А той знаеше, че съм бетанка. Мелодрамата никога не е била на дневен ред, Илян.“ — Единствената изненада беше как изобщо сте преодолели бараярските си предразсъдъци.

Спомен за нещо забавно раздвижи изразителното лице на Джоул.

— Ами… боя се, че ще го сметнеш за много по-бараярско, отколкото бетанско. Със сигурност включваше много по-малко приказки , отколкото е по бетанския вкус, и не съжалявам за това. Стандартният период за разсекретяване все още е петдесет години, нали? Основателно изискване, ако питаш мен.

Корделия се изкиска.

— Добре тогава, забрави.

Джоул кривна глава.

— А той имал ли е много, ъъ, несподелени увлечения? Преди мен?

— Би трябвало да разменя тази информация срещу нейна равностойна… — Джоул на свой ред махна в смисъл „добре тогава, забрави“ и Корделия се усмихна, — но ще се смиля над теб. Не, макар столицата да беше пълна с красиви офицери, той гледаше на тях като на прекрасен залез или като на хубав кон, наслаждаваше им се абстрактно. Не пропускаше да назначи интелигентен офицер, а ако в добавка е и от красавците, толкова по-добре. Колкото до офицери с изключителна сила на характера, такива рядко се задържаха на Бараяр, повечето търсеха приключения в космоса. А да открие и трите качества в един човек…