Лоис Бюджолд - Джентълмен Джоул и Червената кралица

Заливът се вдаваше дълбоко в сушата, разсичаше заобикалящите го хълмове цели двайсетина километра навътре. По-малки и по-големи носове се редуваха с дълбоки ниши и удължаваха бреговата линия още повече. Тук субтропическият пояс преминаваше в умерения, а морето и дълбоките спокойни води на залива смекчаваха допълнително климата, превръщайки мястото в райско кътче. Джоул и преди беше идвал тук с Корделия, няколко пъти, но ето че и сега усещането за ведрост и покой го заля по вече познатия начин.

На единия бряг на залива, приблизително в средата, се намираше малко село, на място, предлагащо оптималната комбинация от прясна вода, спускаща се от околните ниски хълмове, и стръмен бряг, идеален за ветроходен кей. Малката електроцентрала на Порт Славей произвеждаше сто пъти повече ток, отколкото биха могли да оползотворят хилядата обитатели на селото, но ако питаха Джоул, потреблението много скоро щеше да се изравни с капацитета на електроцентралата, много по-скоро, отколкото си мислеше Корделия. Сравнително равните терени отвъд първата линия хълмове вече приютяваха десетки малки ферми с млади лозя и овощни градини.

Вместо към площадката за кацане на селото совалката им и придружаващият я ескорт се отправиха към един нос на два-три километра по-близо до морето. Преди десетина години Корделия беше купила целия терен заедно с прилежащото заливче — единствената ѝ лична покупка на сергиярска земя. Джоул вече знаеше защо го е направила.

Дома си Корделия строеше близо до заливчето, на склона на полегат хълм с лице на изток, към морето. Докато останалите сваляха багажа от совалката и подготвяха пикника, двамата с Корделия се разходиха из строителната площадка. Четвъртитата основа бе вкопана в склона на възвишението на петдесетина метра над бреговата линия, строежът напредваше — от последното им посещение насам строителите бяха положили канализационната система. Все още нямаше работещи бани и тоалетни — за тази цел гостите можеха да използват преносимата тоалетна на строителите под къщата, — но поне личеше къде са отредените им места. Корделия бе видимо развълнувана.

Днес строители нямаше. Надвити от еволюционната надпревара за местни ресурси, всички те бяха отишли да работят върху първата клиника в селището. Е, все някога щеше да си ги върне, отбеляза с въздишка Корделия. Днес беше въодушевена от друга идея — подводна стоманена мрежа, опъната при входа на заливчето, която да създаде безопасна зона за плуване и гмуркане. Колонистите тепърва щяха да изследват подробно моретата на Сергияр, но вече беше ясно, че океанската екосистема включва доста по-едри хищници от тези, които обитаваха сушата.

— Реши ли вече къде искаш своята къща? — попита Корделия, обхождайки с поглед проскубания сиво-зелен амфитеатър, обгръщащ заливчето.

— Може би точно срещу твоята, от другата страна на залива. Харесва ми гледката към залезите. Така ще мога да се разтъпча приятно на път към теб или да мина напряко с лодка, ако времето го позволява. — Запита се колко ли време ще прекарва бъдещата му лодка на док пред нейната къща. Доста, надяваше се. — Или мога да преплувам разстоянието, ако съм в настроение за атлетически прояви.

Тя се усмихна широко.

— Идеята ми харесва.

Бяха решили да запазят най-източната част от носа за бъдещето.

Споделиха обяда си на открито с малобройния си екип от ИмпСи, който, въпреки усърдието си, така и не бе открил дори сянка от заплаха за сигурността на своята повереница. Е, поне заплаха от човешки произход. Колкото до заплахите от биологично естество, те все още представляваха една голяма въпросителна. По-късно, докато Аурелия и гвардеец Риков дремеха на сянка, Джоул и Корделия тръгнаха на разходка покрай брега на заливчето, където вече имаше отъпкана пътечка през храсталаците, и се изкатериха на носа да се насладят на невероятната гледка към водата. На изток входът на заливчето предлагаше ясен изглед към хоризонта, където морето и небето се сливаха в прозирна мъгла от синьо и виолетово.

— Това — каза Джоул, задъхан след изкачването до върха, — си е едно голямо езеро.

Корделия се засмя тихо.

— Исках да ти кажа… — сподели ѝ той почти срамежливо, — че според Гамелин, ако изкарам още един курс по биохимия и събера и редактирам в научен доклад всички свои бележки от наблюдения на терен, които му изпращам за списанието през последните две години, може да ми признаят не само бакалавърска, а и магистърска степен и да ме включат в една от докторантските си програми.