Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

— Колко хубаво е направил. Било е по-добро от молитва.

— И аз мисля така — рече Хортън. — Сигурна ли си, че знаеш къде е паднал драконът? Още няма и следа от него.

— Видях го как падна — отговори тя. — Мисля, че знам мястото. Малко по-натам.

— Спомняш ли си как се чудехме защо драконът е бил затворен във времето — каза Хортън, — ако наистина е бил затворен във времето. Как си измисляхме събития, за да потулим факта, че не знаехме абсолютно нищо. Създавахме си малки човешки басни, за да придадем значение и някакво обяснение на нещо, което бе извън разбиранията ни.

— На мен — рече Илейн — сега ми изглежда съвсем очевидно защо е бил оставен там. Оставен е бил да чака излюпването на чудовището, за да го убие, когато се излюпи. По някакъв начин излюпването му е щяло да отвори капана на времето и да освободи дракона и то наистина пусна дракона, каквото и да стана по-нататък.

— Те, които и да са били — разсъждаваше Хортън, — са заключили дракона във времето, докато дойде денят, когато чудовището е щяло да се излюпи. Трябва да са знаели, че яйцето е било снесено, и ако са знаели това, защо не са се опитали да унищожат яйцето — ако е било яйце — или каквото и да е било? За какво им е било разиграването на целия този театър.

— Може да са знаели само, че яйцето е било снесено, но да са нямали представа къде.

— Но драконът се намираше на по-малко от километър…

— Вероятно са знаели най-общо района. Дори и така, да се открие яйцето би било като да се пресеят декари пясък в търсене на нещо, което може да е трудно различимо, дори и да не е скрито — може да е така замаскирано, че дори да гледаш право към него, да не го разпознаеш. А може и да не са имали време да търсят. Трябвало е да си заминат поради някаква причина навярно доста бързо, така че са поставили дракона в скривалището и когато са си тръгвали от планетата, са затворили тунела, така че, ако нещо се случи и дракона не успее да убие чудовището, то да не може да напусне планетата. Колкото до излюпването, говорим за излюпването на чудовището, но не мисля, че терминът е съвсем правилен. На това, което е създало чудовището, трябва да му е било необходимо доста време. Чудовището трябва да е преминало през дълъг период на развитие, преди да се измъкне от могилата. Като някогашния седемнадесетгодишен скакалец от Земята или поне като в старата приказка за седемнадесетгодишния скакалец. С изключение на това, че на чудовището са му били нужни много повече от седемнадесет години.

— Това, което ме озадачава — рече Хортън, — е защо тези, които са поставили капан на чудовището, като са пъхнали дракона във времето, са се страхували явно прекалено много от него, че са си създали такива големи главоболия. Чудовището бе грамадно наистина и доста неприятно, но Хищника му клъцна гърлото с един удар и с това се свърши.

Илейн повдигна рамене.

— Беше зло. Можеше да се почувства злото, излъчвано от него. Ти също го почувства, нали?

— Почувствах го — отвърна Хортън.

— Това не бе само малко зло, каквото много форми на живот проявяват или са способни само на малко зло. Това в него бе по-скоро огромно зло, което не би могло да се измери. То бе абсолютно отрицание на всичко добро и хубаво. Хищника го изненада, преди да е успяло да събере във фокус цялото си зло. Беше новоизлюпено, още почти нищо неосъзнаващо, когато Хищника връхлетя върху му. Това бе единствената причина, убедена съм, поради която той успя да направи това, което искаше.

Бяха заобиколили вече извивката на Езерото и стигнаха подножието на височината, на която се намираха полуразрушените къщи.

— Мисля, че е там горе — каза Илейн. — Горе на хълма.

Като тръгна отпред, тя започна да се изкачва. Хортън погледна назад и видя Никодим, смален до размерите на играчка поради разстоянието, да стои на отсрещния бряг. С трудност различи тялото на Хищника, сливащо се, изглежда, с голия скалист подстъп, на който лежеше. Илейн бе достигнала билото на хълма и го чакаше. Когато се изкачи до нея, тя посочи с ръка.

— Там — рече тя. — Ето го там.

Милион скъпоценни камъни искряха в храсталака. Драконът не се виждаше, защото растителността пречеше, но дъгата, отразявана от тялото му, показваше къде бе паднал.

— Мъртъв е — каза Илейн. — Не шава.

— Не е задължително да е мъртъв — отвърна Хортън. — Може да е ранен, но все още жив.

Заедно навлязоха в гъсталака и когато подминаха едно голямо дърво с ниско висящи клони, видяха дракона.

Красотата му спираше дъха. Всяка от малките люспи, които покриваха тялото му, бе източник на бисерна светлина, малки изящно оцветени скъпоценни камъни, блестящи на слънчевата светлина. Когато Хортън направи крачка напред, цялото тяло сякаш избухна в пламъци, люспите се намираха под такъв ъгъл, че се превърнаха в отражател, който насочваше яркостта на деня право в лицето му. Но когато направи следващата крачка, променяйки ъгъла на люспите спрямо себе си, блясъкът изчезна и се върна искренето, като че ли бе украсена коледна елха, изцяло покрита с мигащи светлинки, но много по-пъстроцветни светлинки, каквито никоя коледна елха не би могла да има. Тъмносини и рубиненочервени, зелени с отсенки от бледото небе на пролетна вечер до тъмнозеленото сърдито море, живително жълти, слънчевото сияние на топаза, розовите цветчета на ябълката, есенното лъщене на тиквите — и всички тези цветове замръзнали в святкащ лед, какъвто може да се види през мразовито зимно утро, когато всичко е диамантено.